— Въобще не сте обвързани — възрази Тилмън. — Свободни сте да убивате когото си искате. Жреците ви дават пълно опрощение още преди да започнете.
— Свободни сме да убиваме, да. Или да измъчваме. Да крадем, когато се наложи. Да унищожаваме, ако това ще помогне на племето ни. Но не и да вършим някое от тези неща за собствено удоволствие или печалба. И не можем да лъжем. Затова ти повтарям, че не съм тук, за да ви убия. Господ ви е запазил живи толкова дълго, за да бъдете полезни. За да бъдете оръжието, което наказва враговете Му. А когато работата ви е свършена, тогава ще сте свободни да умрете.
Диема слезе по стълбата, без да издаде и звук. След миг я видяха да се качва в кабината на камиона, където седна със скръстени ръце.
— Откъде да започнем? — попита Кенеди.
— Първо ще проверим за подслушвателни устройства — тихо отговори Тилмън.
44.
Диема си спомняше много малко за биологичния си баща. Майка й я беше отвела обратно при племето още преди третия й рожден ден и разбира се, никога повече не го бе видяла. Три години бяха достатъчно време, за да се запазят някои спомени, но тъй като те принадлежаха на различен свят и друг живот, в мозъка й имаше все по-малко неща, които да задържат спомените. И те постепенно избледняха. Но имаше моменти, когато си припомняше разни неща.
В единия си спомен тя седеше до ниска дълга маса. Седеше на земята, така че сигурно това бе масичка за кафе. Рисуваше с цветни моливи. Картината й изобразяваше лъв в джунгла. Моливите бяха нови и непознати за ръката й.
Тя почти бе свършила рисунката си, но в мозъка й се прокрадваше чувство за напрежение, сякаш времето й изтича. После големи нежни ръце се сключиха около кръста й и тя усети как я вдигат и прегръщат.
Лицето на баща й, с квадратна челюст и набола четина, й се усмихваше мило. Басовият му глас й обясняваше, че е време за сън, и тя бе отнесена далеч от моливите и почти готовия лъв, за да бъде сложена в леглото с бели чаршафи в друга стая. Вероятно, тъй като стаята беше детска, в нея бе имало цветни предмети, но в спомена на Диема тя беше бяла като чаршафите и празна като осиротелите й ръце.
И макар споменът да беше неясен, тя знаеше, че никога вече не бе държала моливите и така и не завърши рисунката си. Това простичко, но прекрасно нещо беше откраднато от нея.
Биологичният й баща се отъждествяваше със загуба още тогава.
Диема прикова очи в отворените врати на сеновала, където нищо не помръдваше. Зачака да я повикат. И най-после да види лъва.
45.
— Бен Ръш, това е Лио Тилмън. Тилмън, Ръш — представи ги Кенеди.
Тя завъртя копираните страници към двамата мъже.
— Ако ще правим това, трябва да започнем с книгата на Толър — реши Кенеди. — Алекс Уелс дойде в Райгейт Хаус, за да я открадне, а после остана, за да изготви списък с всички, които са я чели, връщайки се шейсет-седемдесет години назад. И онези, които бяха още живи, вече са мъртъвци.
Кенеди стоеше права, а двамата мъже седяха един до друг до масата. Тилмън дръпна лист хартия от купчината и зачете на глас, а Ръш надничаше над рамото му.
— И лъжовното слово ще умре, а истинското слово ще живее. И както плявата се отделя от пшеницата, така всички, които работят съвестно и си печелят хляба, ще могат най-после да ядат…
Тилмън млъкна и погледна Кенеди.
— Някакъв шанс да обобщиш? — попита той.
— Почти всичко звучи по този начин — отговори тя. — Триста седемдесет и две пророчества, разпръснати върху шейсет-седемдесет страници. Всички предзнаменования и чудеса, които ще станат точно преди края на света.
— Като в Апокалипсис17 — обади се Ръш.
— Благодаря ти, Бен. Знаех си, че мога да разчитам на добро католическо момче като теб да направи връзката.
Все още засрамен от по-раншните унижения, Ръш се изчерви и я изгледа внимателно, за да провери дали не му говори със сарказъм.
— Точно като Апокалипсис — потвърди тя. — Само дето Толър навлиза в повече подробности. Прочетете някои от пророчествата и ще видите какво имам предвид.
Тилмън разлисти страниците и двамата с Ръш зачетоха мълчаливо.
— Защо е важна тази книга? — най-после попита Тилмън. — Имам предвид, за Племето на Юда? Защо им пука кой ще прочете това? Не е в техните писания, нали?
— Мисля, че е — отговори Кенеди.