Тъй, освободил се от една сродница, Питър Атърли от Атърли пристъпи към дългомечтаното дирене на своите останали и по-далечни роднини.
Питър Атърли беше прекарал в Англия четири месеца, но си даде пълна сметка за този факт едва един летен следобед, когато колата му се търкаляше по добре поддържания път между станцията Нонигсби и имението Ашли Грейндж.
През тези четири месеца беше се съветвал със специалисти, проучвал граждански регистри, ходил в Хералдическата палата, писал писма и завързвал нови приятелства. Богат американец, който проследява родословното си дърво, не беше нещо ново в Лондон — дори и в тези дни, — но имаше нещо оригинално и простовато в неговите похвати и той се държеше толкова сериозно, затворено и не по американски, че будеше интерес. Това, че навсякъде го посрещаха като чужденец, но озадачено се чудеха на националността му, отначало го засягаше, ала той се помири с това горе-долу по същото време, когато английските му познати, изготвиха своята сдържаност и предпазливост пред по-голямата затвореност на този меланхоличен американец и фактически не той, а те започнаха да му задават въпроси. По този начин неговите издирвания се превърнаха само в любезно споделяне от негова страна и всички започнаха охотно да му предлагат помощта си. Във връзка с това сър Едуърд Атърли се видя сериозно изненадан една сутрин, когато седеше със семейния си адвокат в библиотеката на Ашли Грейндж.
— Хм! — рече сър Едуърд. — И вие твърдите, че той не гони никаква друга цел с тези проучвания?
— Положително никаква — отвърна адвокатът, — Готов е дори да подпише, че се отказва от всякакви претенции, които тези сведения биха могли да породят. Това е доста изключителен случай, но изглежда, че е богат човек и е напълно в състояние да задоволява безобидните си прищевки.
— Напълно ли сте сигурен, че е син на Филип?
— Напълно, като съдя по документите, които ми представи. Разбира се, аз го осведомих, че дори да може да установи законността на брака, не би могъл да очаква нищо като най-близък сродник, понеже вие си имате деца. Той като че ли го знаеше вече и заяви, че го прави само за личното си морално удовлетворение.
— Предполагам, че иска да установи роднинската връзка и така нататък, за да си създаде обществено положение.
— Мисля, че не сте прав — сухо възрази адвокатът. — Предложих му една среща с вас, но той като че ли сметна това за съвсем излишно, щом аз мога да му дам исканите от него сведения.
— Ха! — възкликна в отговор сър Едуърд. — Ще го поканим тука. Лейди Атърли може да се обади на някои познати да дойдат да го видят. Сигурно е… ъ-ъ-ъ… Как изглежда? Предполагам, като всички американци?
— Съвсем не. Има вид на чужденец… мургав и доста прилича на италианец. С нищо не напомня господин Филип — добави той, като хвърли поглед към портрета на дете с лененоруса коса, което гали хрътка под брястовете напарка в Ашли.
— А, да, да! Може майката да е била от тия южни креолки или мулатки — каза сър Едуард с английската търпимост към странностите на хора, който явно не са англичани, — чувал съм, че тези жени са доста привлекателни.
— Мисля, че е много мило от ваша страна да проявявате любезност към него — каза адвокатът. — Изглежда, че много се интересува от семейството и както е богат… и явно има желание само да повиши престижа на семейството, би трябвало да се запознаете с него. А сега, във връзка с тези ипотеки на стопанството Апълби… ако бихте могли да намерите …