— Да, да — побърза да го прекъсне сър Едуърд — ще го поканим тука и… вижте какво, вие също ще дойдете. Адвокатът се поклони.
— И между другото — продължи сър Едуърд, — имаше и момиче… нали? — Той има сестра, доколкото зная.
— Да, но я е оставил в Америка.
— А, да… много добре… да, разбира се! Ще поканим лорд Грейшот и сър Роджър, и старата лейди Евъртън… тя знае всичко за сър Ашли и семейството. И… ъ-ъ-ъ… той млад ли е, или стар?
— Някъде към трийсет бих казал, сър Едуърд.
— А, добре! Ще поканим и лейди Елфрида от Тауърс. Да знаеше за тези приготовления, Питър щеше може би да се върне в Нонингсби, след посещението на старата черква в Ашли, в която, както му бяха казали, почиваше прахът на дедите му. Защото през тези четири месеца недвусмислено му бе натрапвано убеждението, че е чужденец и няма нищо общо с живота тук. Можеше да намери известно сходство в държането и обичаите на хората тук с онези, които познаваше в западните щати и на брега на Атлантика, но не и със своите, и май се чувствуваше още по-чужд тука, където бе очаквал да усети тръпката на кръвната връзка. Беше приел поканата на живите Атърли заради отдавна починалите и забравени. Когато огромният четириъгълник от камък и бръшлян се открои в парка, той загледа с копнеж малката квадратна кула, която надзърташе от тисовите дървета по-близо до пътя. Колата спря пред резбования свод, през който толкова много членове на семейството Атърли са навлизали в света, но той не можеше да повярва някой негов близък да е излязъл или, с изключение на самия него, да е влязъл някога в този дом. Намерил се в грамадната сграда, той се почувствува като затворник, докато стигна през дългите коридори до стаята си; дори и величествените дървета отвъд прозорците му се струваха по-различни от тези, които познаваше.
Няма никакво съмнение, че той произведе сензация в Ашли Грейндж не само с неочакваната си родствена връзка, но и с поразителната си индивидуалност. Цялото семейство Атърли и гостите им бяха очаровани и открито му се възхищаваха. Самата му оригиналност, която не им позволяваше да го сравняват с някой английски или американски образец на съвършенство, създаваше у тях приятно чувство на сигурност при това възхищение. Неговата сдържаност, сериозност, неговата непристойност, с които толкова се различаваше от тях и въпреки това бяха достатъчно близки, за да приличат на тактично ласкателство, бяха в негова полза. Така беше и с наивната му откровеност по отношение на положението му в семейството, прозвучала в няколкото думи, с които поздрави сър Едуърд, както и направените по-после простодушни и непринудени признания относно безрадостната му младост, предишната бедност й сегашната заможност; и към двете беше еднакво равнодушен. Намерил се самичък, чужденец, за първи път сред видни мъже и жени с титли, той не прояви никакво стеснение; заобиколен за първи път с предмети, които, както знаеше, не можеше да купи с богатството си, той остана съвършено безразличен — с безразличие, присъщо на темперамента. Дамите се състезаваха да преборят тази липса на впечатлителност, тази пълна изолираност от всичко, което би могло да го привлече. Те ходеха подир него, надзъртаха в черните му меланхолични очи; не е възможно — мислеха те — той да може да продължи тази несравнима игра вечно. Някой поглед, усмивка, неочаквано чистосърдечно признание, прикрито позоваване на кавалерството му все щеше да го уличи в преструвка. Но меланхоличните очи, които бяха гледали съкровищата на Ашли Грейндж и безкрайната непринуденост на гостите без да заиграе в тях някакво пламъче, се отвориха за първата им емоция — учудване! При което лейди Елфрида, която искрено му се беше възхищавала, малко го намрази, като първа стъпка към едно по-силно чувство.
На другия ден, след като обяви намерението си да посети черквата на Ашли и също така откровено намерението си да отиде там самичък, той излезе потайно след обяд и се запъти тихомълком през парка към квадратната, обрасла с бръшлян кула, която беше видял преди. В цялото това мирно равно горско пространство имаше само едно място — черковния двор, — където, колкото и да е странно, зелената земя се надигаше на вълнички, сякаш за да покаже колко бурен е бил този живот, който спящите под тях бяха напуснали напоследък. Беше приятна промяна в малко преднамереното и прекалено подредено еднообразие на добре гледаната гора, всяка педя от която е била кръстосвана от посетители, пазачи и бракониери, да се натъкнеш на тези порутени и разкривени надгробни камъни, крепени от къпини под най-различен ъгъл или дълбоко потънали в зеленото море на забравата около тях. Всичко това и пътеките, утъпкани от селяните към мястото на общата им среща, му направиха впечатление на нещо по-човечно от всичко, което бе оставил зад гърба си в имението.