XX ГЛАВА
ДОМЪТ НА СТИЪРФОРД
Когато на другата сутрин в осем часа камериерката почука на вратата и съобщи, че ми носи вода за бръснене, ужасно се засрамих, тъй като за съжаление нямах нужда от такава, и дори почувствувах как се изчервявам в леглото си. Подозрението, че и тя се бе изсмяла, когато ме питаше, глождеше мисълта ми през всичкото време, докато се обличах, и ме накара да мина виновно и крадешком покрай нея, когато слизах долу за закуска. Съзнанието, че съм по-млад, отколкото бих желал, ми причиняваше такава болка, че дълго се двоумях дали изобщо да изляза на коридора, където я чувах да мете. Застанал до прозореца, аз наблюдавах статуята на крал Чарлс, възседнал един кон, заобиколен от цял куп кабриолети, със съвсем не царствен вид под ръмящия дъждец и тъмнокафявата мъгла. Принудих се да напусна стаята си едва когато келнерът ми напомни, че приятелят ми ме чака долу.
Заварих Стиърфорд да ме очаква не в залата, а в един уютен частен апартамент с червени завеси и турски килими, където огънят гореше весело, а чудесната гореща закуска бе вече сложена на масата. В малкото кръгло огледало над бюфета весело се отразяваше миниатюрният образ на стаята с огъня, закуската. Със своето самообладание и елегантност Стиърфорд ме превъзхождаше във всяко отношение (включително и възрастта), но непринуденото му покровителствено държане скоро ме накара да се съвзема напълно и да се почувствувам като у дома си. Не можех да се начудя как с неговото пристигане тук целият „Златен кръст“ се бе напълно променил за мен. Вчера бях самотен и изоставен, а днес се радвах на удобства и приятна компания. А колкото до свойското държане на келнера, то бе изчезнало напълно — като че ли никога не бе съществувало. Той ни прислужваше със смирението на каещ се грешник, облечен сякаш във власеница и с посипана с пепел глава.
— А сега, Копърфийлд — каза Стиърфорд, когато останахме сами, — искам да чуя с какво се занимаваш, къде отиваш и изобщо какво става с теб. Чувствувам те просто като своя собственост.
Светнал от радост, че той все още се интересува от мен, аз му разправих как леля ми бе предложила това малко пътешествие и къде възнамерявам да отида…
— Щом като не бързаш — каза ми тогава Стиърфорд, — ела у дома в Хайгит и остани при нас един-два дена. Майка ми ще ти бъде приятна — тя е малко суетна по отношение на мен, но човек може да й прости това — пък и самата тя много ще ти се зарадва.
— Бих желал да е така, както казваш — отвърнах усмихнато аз.
— О, несъмнено. Всеки, който ме обича, веднага спечелва сърцето й.
— Тогава значи и аз ще й стана любимец — казах аз.
— Не ти остава нищо друго, освен да опиташ. Сега нека да отидем да разгледаме лъвовете. Струва си да ги покаже човек на такъв младенец като теб, Копърфийлд, а след това ще потеглим за Хайгит с дилижанса.
Просто ми се струваше, че сънувам и ще се събудя отново в стая номер четиридесет и четвърти, ще обядвам самичък в нишата до огъня, а келнерът ще се държи свойски. След като писах на леля си за щастливата ми среща с любимия съученик и приятел и й казах, че съм приел поканата му да им погостувам, Стиърфорд и аз наехме един открит файтон, за да разглеждаме някои от забележителностите на столицата. Отидохме и в музея и не можех да не забележа колко много знаеше Стиърфорд по всеки въпрос и как небрежно се отнасяше към тези свои знания.
— Сигурно ще завършиш университета с отличие, Стиърфорд — казах аз, — или може би вече си го завършил; и тогава всички ще имат пълно основание да се гордеят с тебе.
— Аз ли да завърша университета! — провикна се Стиърфорд. — Нищо подобно! Драги ми Дейзи7 — имаш ли нещо против да те наричам така?
— Ни най-малко! — отвърнах аз.
— Чудесно! Драги ми Дейзи — продължи Стиърфорд, като се засмя, — нямам никакво желание да се отлича в тази насока. Смятам, че вече съм получил толкова знания, колкото ми са необходими. Дори и сега собственото ми общество ми е понякога скучно.