— Какво желаете, господине? — отвърна той.
— Нарекли сте сина си Хам, защото живеете в нещо като ковчег ли?2
Изглежда, че тази мисъл се стори твърде дълбока на мистър Пеготи, обаче той каза:
— Не, господине, не съм го наричал никак.
— Тогава кой го е нарекъл така? — казах аз, задавайки му втория, подходящ за случая въпрос.
— Е, господине, разбира се, че баща му — каза мистър Пеготи.
— Мислех, че вие сте му баща?
— Негов баща беше брат ми Джо — каза мистър Пеготи.
— А той умрял ли е, мистър Пеготи? — запитах аз след почтително мълчание.
— Удави се — каза мистър Пеготи.
Много се зачудих, че мистър Пеготи не е баща на Хам, и взех да мисля дали нямам грешна представа за връзките му с останалите. Толкова бях любопитен да узная, че реших непременно да си го изясня.
— А малката Емилия — казах аз, като погледнах към нея, — тя ви е дъщеря, нали?
— Не, господине. Неин баща беше зет ми Том.
Не можах да се удържа да не запитам след ново почтително мълчание:
— Умрял ли е той, мистър Пеготи?
— Удави се — каза мистър Пеготи.
Почувствувах, че е трудно да се продължи в същия дух, но тъй като още не бях узнал всичко, което трябваше да узная, запитах:
— Нямате ли никакви деца, мистър Пеготи?
— Не, мистър Дейви — отвърна той, подсмивайки се, — аз съм ерген.
— Ерген! — казах удивен аз. — Тогава коя е тази, мистър Пеготи? — И аз посочих към личността с престилката, която плетеше.
— Това е мисис Гъмидж — каза мистър Пеготи.
— Гъмидж ли, мистър Пеготи?
Но в този момент Пеготи — искам да кажа, моята собствена Пеготи — с такива изразителни движения ми даваше да разбера, че не трябва да задавам повече въпроси, та не ми оставаше нищо друго, освен да си седя и да гледам мълчаливите членове на компанията, докато станеше време за лягане. После, в самотата на малката ми стаичка, тя ме осведоми, че Хам и Емилия са осиротели негови племенник и племенница, които нашият домакин бил осиновил през различни моменти на детинството им, когато останали сами. А мисис Гъмидж била вдовицата на съдружника му, който умрял много беден. Самият той бил беден човек, каза Пеготи, но имал златно сърце и бил верен като стомана — това бяха лично нейни сравнения. Тя ми каза, че едничкият въпрос, при чието заговаряне изпадал в ярост или проклинал, била неговата щедрост. И ако някой от тях споменял нещо за нея, той силно удрял с ръката си по масата (при един подобен удар я бил сцепил) и войнствено се заклевал, че ще избяга, ако още веднъж му споменат за това.
Бях много трогнат от добрината на хазаина ми. Чувах как жените се приготвяха за спане в друга, подобна на моята стаичка, на отсрещния край на лодката и как мъжете си окачваха хамаците на куките, които бях забелязал по тавана. Бях в прекрасно разположение на духа, което се усилваше от обстоятелството, че ми се спеше. Когато дрямката постепенно ме обхвана, чух как вятърът ревеше по морето и с каква ярост се спущаше из пустата равнина. Обзе ме смъртна боязън да не би през нощта да се появи буря и океанът да залее брега. Но се успокоих с мисълта, че най-после ние се намираме в лодка и че на борда няма да е зле, ако нещо лошо се случи, щом като там има човек като мистър Пеготи.
Обаче не се случи нищо по-лошо от това, че нощта се смени с утро. Почти веднага след като първите слънчеви лъчи заблестяха по рамката от стридени черупки на огледалото ми, аз скочих от леглото и излязох с малката Емилия да събираме камъчета по брега.
— Сигурно си същински моряк — казах й аз.
Не знам дали бях уверен в това, което казвах, но почувствувах, че е проява на учтивост да кажа нещо. А една ладийка край нас така хубаво се отразяваше в умален вид в очите й, че веднага ми хрумна да кажа тъкмо това.
— Не — отвърна малката Емилия, като поклати глава. — Страхувам се от морето.
— Страхуваш ли се? — възкликнах с подходящата за случая смелост и погледнах високомерно могъщия океан. — А пък аз не се страхувам.
— Да, но то е жестоко — каза Емилия. — Видяла съм колко жестоко е било към някои от нашите мъже. Видяла съм го да разрушава на парчета една ладия, голяма колкото къщата ни.
— Надявам се, че това не е било ладията, която…
— С която татко се е удавил? Не, не беше тя. Нея не съм видяла.
— Нито него? — запитах аз.
Малката Емилия поклати глава:
— Не си го спомням!
Ето ти съвпадение! Веднага й обясних, че и аз не съм видял баща си и че майка ми и аз винаги сме си живели най-щастливо и възнамеряваме и занапред да си живеем така. Разправих й също, че бащиният ми гроб е в гробището до нас, засенчен от едно дърво, под чиито клони съм се разхождал и не през едно прекрасно утро съм се вслушвал в сладките птичи песни. Но изглежда, че между нейното сиротство и моето имаше известна разлика. Тя бе изгубила майка си преди баща си и никой не знаеше къде е бащиният й гроб. Знаеха само, че е нейде в морските дълбини.