Към обед се запътихме за бюрото на господа Спенлоу и Джоркинс. Леля ми, която беше сигурна, че всеки срещнат човек в Лондон е джебчия, ми даде чантичката си, в която имаше десет гвинеи и други по-дребни пари. Тъкмо пресичахме към Лъдгейт Хил, когато тя изведнъж ускори стъпките си и придоби изплашен вид. В същия миг забелязах един приведен, зле облечен човек, който преди малко се бе спрял и ни бе загледал, а сега вървеше така близо зад нас, че просто се удряше в нея.
— Трот! Миличкият ми Трот! — прошепна изплашено леля ми, като ме хвана за ръка. — Просто не знам какво да правя.
— Не се плаши, лельо — казах й аз. — Няма от какво да се страхуваш. Влез в някакъв магазин и аз скоро ще те отърва от този човек.
— Не, дете, не! — отвърна тя. — В никакъв случай не трябва да го заговаряш. Моля те, заповядвам ти!
— Боже мой, лельо! Та той не е нищо друго освен някакъв си нахален просяк.
— Ти нямаш понятие кой е и какъв е! Просто не знаеш какво приказваш!
Бяхме се спрели в едно преддверие, а и той беше сторил същото.
— Не го гледай — каза леля ми, когато извърнах възмутено глава, — а ми намери файтон, миличък, и ме чакай в двора на катедралата „Сейнт Пол“.
— Да те чакам ли? — повторих аз.
— Да — отвърна тя. — Трябва да бъда сама. Трябва да отида с него.
— С него ли, лельо? С този човек ли?
— Напълно съм с ума си и ти казвам, че непременно трябва да сторя това. Намери ми файтон.
Колкото и учен да бях, схващах много добре, че нямам право да не се съобразя с тази недопущаща възражения заповед.
Повървях няколко крачки и извиках един файтон, който минаваше празен. Още дори преди да сваля стълбичката, леля ми скочи вътре не знам по какъв начин и човекът я последва. Тя така настоятелно ми махна с ръка да се отдалеча, че макар и разтревожен, не можах да не я послушам. Чух я, че каза на файтонджията:
— Карай където и да е! Карай напред!
И файтонът отмина, като тръгна по височината.
Тогава се сетих за думите на мистър Дик и за това, което бях сметнал за проява на болното му въображение. Вече не се съмнявах, че това беше същият човек, за когото той така тайнствено ми бе споменал, макар и да не можех да си представя какви изисквания може да има той по отношение на леля ми. След като поседях в двора на катедралата около половин час, файтонът се върна. Кочияшът спря конете до мен и леля ми беше вътре сама.
Тя все още не се беше успокоила достатъчно, за да бъде готова за посещението, което щяхме да направим. Повика ме да се кача при нея и ме помоли да кажа на файтонджията да ни поразходи малко нагоре-надолу. Едничките й думи бяха:
— Мило дете, никога не ме разпитвай за тази случка, нито пък споменавай отсега нататък за нея.
Сетне малко по малко се успокои и ми каза, че вече е добре и може да продължим. Когато ми даде чантата, за да платя на кочияша, открих, че десетте гвинеи бяха изчезнали, а вътре бяха останали само дребни пари.
За да се влезе в Църковния съд, трябваше да се мине през един свод. Бяхме направили само две-три крачки, когато уличният шум просто изчезна като по магия и се чуваше само далечно боботене. Преминахме през няколко мрачни дворове и тесни улички, които ни отведоха в осветените през тавана бюра на господа Спенлоу и Джоркинс. В преддверието, където посетителите влизаха, без да чукат, се виждаха няколко писари. Един от тях, дребен сух човечец с твърда кафява перука, стана да посрещне леля ми и да ни въведе в стаята на мистър Спенлоу.
— Мистър Спенлоу е в съда, госпожо — каза сухият човек. — Той е на заседание, обаче мястото е тук наблизо и веднага ще изпратя да го повикат.
Останахме да почакаме мистър Спенлоу и в това време се възползувах от случая да поразгледам наоколо. Мебелите на стаята бяха старомодни и прашни, а зеленото сукно върху писалището беше съвсем обезцветено, раздърпано и извехтяло като някакъв стар просяк. Там имаше множество снопове документи със залепени върху тях етикети. На някои от тях пишеше „доказателства“, а на други (за моя изненада) — „клевети“.9 Някои бяха предназначени за Адмиралтейския съд, други за Църковния, трети за Наследствения и тъй нататък. Започнах да се чудя колко видове съдилища има тук и за колко време ще изуча всичките. Доказателствата по всяко едно дело се съдържаха в отделни папки, които бяха толкова големи, сякаш всичките представляваха неколкотомни истории. Не можех да не си помисля, че като се занимава с оправянето на такива заплетени и сложни работи, един проктор бездруго трябва да е твърде почтено и доходно звание. Разглеждах всичко е най-голямо любопитство, когато отвън се чуха бързи стъпки и в стаята влезе мистър Спенлоу. Беше облечен в черна тога, поръбена с бели кожички. Влезе забързано и свали шапка.