Мистър Спенлоу беше дребен човек с възрядка руса коса, с изящни, обувки и с най-коравите бяла яка и нагръдник, които някога бях виждал. Беше облечен много изискано и спретнато и сигурно бе положил големи грижи за накъдрените си бакенбарди. Златната му верижка на часовник беше толкова масивна, че си представих как и ръката му трябва да е направена от същия материал, за да има сили да изважда с нея верижката. Беше нагласен толкова грижливо и бе така стегнат, че едва можеше да се навежда. Така че, когато трябваше да прегледа едни книжа на писалището си, необходимо беше да наклони целия си гръб като марионетка.
Преди това леля ми ме бе представила и той си отнесе много любезно към мен. Сега той каза:
— Значи, мистър Копърфийлд, вие възнамерявате да влезете в нашата професия, така ли? Когато онзи ден имах удоволствието да разговарям с вашата леля по друг един въпрос, споменах случайно, че понастоящем тук има едно свободно място (при тези думи той пак се наклони като марионетка). Мис Тротууд бе така любезна да каже, че има племенник, за когото е загрижена да намери някоя благородна професия. Надявам се, че сега имам честта да видя пред себе си тъкмо този племенник. (Последва нов поклон.)
Поклоних се и аз и казах, че леля ми е говорила за тази възможност и че навярно длъжността много ще ми хареса. Казах също така, че както се надявам, преди да се заема окончателно с тази работа, ще имам случай най-напред да опитам дали наистина ще е по вкуса ми.
— О, да, то се знае — каза мистър Спенлоу. — Тук ние винаги даваме един пробен месец. Ако зависеше от мен, бих предложил два месеца, три, дори повече, но си имам и съдружник, мистър Джоркинс, който е на друго мнение.
— И таксата, господине, ще е хиляда лири, нали?
— Да, таксата, включително гербът, е хиляда лири. Както споменах и на мис Тротууд, аз не се ръководя от материални съображения. Едва ли има някой друг, който да ги зачита по-малко от мен. Обаче мистър Джоркинс има своите възгледи по въпроса и аз трябва да ги уважавам. Мистър Джоркинс дори счита, че хиляда лири са твърде малко.
— Предполагам, господине — казах аз, като исках да спестя излишни разноски на леля си, — че може би, ако човек покаже по-голямо старание и способности (тук не можах да не се изчервя, тъй като с тези думи изглеждаше, че се възхвалявам твърде много). — И ако се прояви повече в професията си, то по-нататък навярно бихте му дали…
С голямо усилие мистър Спенлоу успя да надигне главата си от нагръдника, само колкото да я поклати, и отвърна, като предчувствуваше, че ще спомена думата „заплата“.
— Не. Не мога да ви кажа какво мнение бих имал аз по въпроса, ако бях свободен, обаче мистър Джоркинс е непоклатим.
Мисълта за този страшен Джоркинс вече истински ме тревожеше. По-нататък обаче открих, че той е кротък човечец с флегматичен нрав, чиято главна длъжност се състоеше в това, да се държи в сянка и да минава за най-упорития и най-безмилостен от всички хора. Ако някой от чиновниците искаше увеличение на заплатата, отговаряха му, че мистър Джоркинс не ще и да чуе за подобно нещо. Ако някой клиент бавеше да заплати дължимия от него хонорар, пак мистър Джоркинс беше този, който искаше неотложно уреждане на сметката. И колкото и болезнени да биваха тези неща за мистър Спенлоу, мистър Джоркинс винаги изискваше своя килограм плът.10 Когато поотраснах и разширих житейския си опит, срещнах много други предприятия, които също се ръководеха от принципа на Спенлоу и Джоркинс.
Установи се, че ще започна пробния месец веднага щом като ми е угодно и че леля ми няма защо да остава в Лондон, нито пък да идва тук, когато той изтече, тъй като ще й изпратят необходимите за подпис книжа в Дувър. След като решихме всичко това, мистър Спенлоу ме покани да ме разведе из съда, за да го разгледам подробно. Тъй като и аз имах това желание, оставихме леля ми и излязохме. Тя считаше всички съдилища за барутни складове, които всеки миг могат да избухнат, и каза, че никога не би се решила да влезе в такова място.
Мистър Спенлоу ме поведе по един постлан от плочи двор, край който се издигаха внушителни тухлени къщи. Разбрах по имената върху вратите им, че са официални резиденции на учените адвокати, за които Стиърфорд ми бе разправил. Влязохме в една голяма мрачна зала вляво, прилична на черква. Горната й част беше преградена с дървена решетка и там, от двете страни на един издигнат подиум във формата на подкова, седнали на старомодни кресла, се виждаха гореспоменатите доктори, облечени в червени тоги и сиви перуки. В центъра на подковата, зад една тясна катедра, прилична на амвон, беше застанал стар господин, който постоянно примигваше. Ако го бях видял в зоологическата градина, положително бих го помислил за бухал. Разбрах обаче, че е председателят на настоящото съдебно заседание. Също в обсега на подковата, но на по-ниско място, край дълга зелена маса, седяха други господа със същата длъжност като мистър Спенлоу, облечени подобно на него в черни тоги, обшити с бели кожички. Нагръдниците им бяха корави, а изгледът надменен. Но относно последното им качество трябва да се бях излъгал, тъй като, когато двама или трима от тях станаха, за да отговарят на въпросите на председателствуващия магистрат, лицата им придобиха такова овчедушно изражение, каквото рядко бях виждал. Публиката, състояща се от едно момче с вълнен шал и един господин с овехтял благороден вид, който скритом ядеше трохи от джобовете си, се топлеше край печката в средата на съдебната зала. Царящият в цялото помещение покой се нарушаваше само от пращенето на огъня и от гласа на един от докторите, който бавно си проправяше път между цели томове доказателства, като се поспираше само от време на време, за да изложи и собствените си доводи. С една дума, никога не бях виждал такава уютно разположена, сънлива, старомодна, отживяла века си семейна компания. И почувствувах, че да се числиш към нея, освен като ищец, би било все едно да взимаш упоителни средства.
10
Прави се намек за килограма плът, който евреинът Шейлок иска като лихва от длъжника си Антонио в Шекспировата драма „Венецианският търговец“. Бел.пр.