— Нищо, госпожо — отвърна леля ми. — Уверявам ви, че това ми е достатъчно.
Мисис Круп, която непрестанно се усмихваше, за да покаже благия си нрав, непрекъснато държеше главата си сведена на една страна, за да покаже деликатното си здраве, и непрестанно потриваше ръце, за да покаже готовността си да бъде в услуга на всички, постепенно се измъкна от стаята, като продължаваше да се усмихва, да накланя на една страна главата си и да потрива ръце.
— Дик — каза леля, — ти си спомняш какво съм ти говорила за хората, които се прекланят пред влиятелността и богатството, нали?
Мистър Дик я погледна боязливо, сякаш бе забравил това, за което го питаха, и отговори утвърдително.
— Мисис Круп е една от тях — продължи леля. — Баркис, бъдете така добра да се погрижите за чая и ми налейте, моля, още една чашка, тъй като сервирането на тази жена никак не ми се нрави.
Познавах леля си достатъчно добре, за да бъда уверен, че е дошла с много важна цел и че в пристигането й има нещо повече, отколкото би предположил някой чужд човек. Забелязах как погледът й се спираше върху мен, когато смяташе, че вниманието ми е отправено другаде, и какво колебание я обхващаше, докато се стараеше да запази външната си вцепененост и спокойствие. Започнах да се чудя дали пък не бях направил нещо да я обидя и съвестта ми нашепна, че още не съм й разправил за Дора. Дали всичко не беше за това, мислех си аз.
Тъй като знаех, че тя ще проговори само когато сама реши, седнах край нея, поприказвах на птичките, поиграх си с котката и се държа толкова непринудено, колкото можех. Всъщност обаче съвсем не бях спокоен. Бих бил неспокоен дори и ако мистър Дик, облегнал се на хвърчилото зад леля, не се възползуваше от всеки удобен случай да поклати мрачно с глава и да я посочи с пръст.
— Трот — обърна се най-после към мен тя, след като бе свършила чая си, бе огладила с ръце грижливо роклята си и бе избърсала устните си, — вие, Баркис, няма защо да си отивате! Трот, можеш ли да бъдеш твърд и устойчив?
— Надявам се, леличко.
— Сигурен ли си в това? — запита мис Бетси.
— Да, лельо.
— Тогава, моето момче, защо смяташ, че тази вечер предпочитам да седя върху собствените си вещи? — запита ме тя, като ме погледна остро.
Поклатих отрицателно глава, неспособен да отгатна причината на това нейно държане.
— Защото — каза леля — това е всичко, което притежавам. Защото, момчето ми, аз съм разорена!
Ако къщата и всеки един от нас се бе сгромолясал в реката, нямаше да се смая повече.
— Дик знае това — каза леля, като сложи кротко ръка върху рамото ми. — Разорена съм, скъпи ми Трот! Всичко, каквото притежавам на този свят освен къщичката, се намира в тази стая. Пък и нея съм оставила на Джанет, да я даде под наем. Баркис, тази вечер трябва да намерим една стая за този джентълмен. За да спестим излишни разноски, може би ще можете да нагласите нещо за мен тук. Ще се задоволя с каквото и да било. Касае се само за тази вечер. Утре ще говорим повече.
Тогава тя се хвърли на врата ми и извика, че се тревожи само за мен. Това ме стресна от смайването ми и от загрижеността, която и аз от своя страна изпитвах само заради нея. В миг тя овладя вълнението си и каза с повече възторг, отколкото униние:
— Трябва смело да посрещаме несполуките и не бива да ги оставяме да ни плашат, миличкият ми. Трябва да се научим да изиграваме играта докрай. Трябва да свикнем да се борим с нещастията, Трот!
XXXV ГЛАВА
УНИНИЕ
Веднага щом като дойдох на себе си след първия удар, който ми бе причинила донесената от леля ми вест, предложих на мистър Дик — да отидем заедно до свещарския дюкян, за да може той да вземе леглото, което мистър Пеготи бе освободил. Хънгърфорд Маркет, където се намираше споменатият дюкян, тогава беше доста по-различен от това, което представлява сега. Пред вратата имаше ниска дървена колонада, която страшно много се хареса на мистър Дик. Удоволствието да живее над такава постройка би му компенсирала всички неудобства, но тъй като всъщност такива нямаше освен букета от миризми, за който вече споменах, както и може би липсата на достатъчно пространство, той просто остана очарован от новото си местожителство. Мисис Круп с възмущение го бе осведомила, че там няма място дори една котка да завъртиш,15 но той правилно забеляза, когато двамата бяхме седнали до леглото и той поглаждаше коляното си:
— Знаеш ли, Тротууд, аз съвсем не искам да въртя котка. Изобщо никога не съм се занимавал с въртене на котки. Така че за мен това няма никакво значение!
Опитах се да разбера дали мистър Дик съзнава естеството на причините, които бяха внесли тази внезапна промяна в работите на леля ми. Както и предполагах, той нямаше никакво понятие от тях. Едничкото обяснение, което можа да ми даде, беше, че онзи ден леля ми му казала: „Дик, ти наистина ли си толкова мъдър, колкото те смятам?“ „Да, надявам се“ — отвърнал й той. Тогава тя продължила: „Дик, аз съм разорена“. А той й отвърнал: „О, така ли?“ Тогава тя много го похвалила, от което той останал страшно доволен. След това тръгнали за Лондон, а по пътя хапнали сандвичи с малко леко вино.
15
На английски този израз, to swing a cat there, често се употребява, за да се означи, че дадено пространство е много тясно. Бел.пр.