Мистър Спенлоу изглеждаше доста сплашен от джентълменската строгост на мис Мърдстоун и се опита да смекчи суровостта й с леко помирително движение.
— Като се завърнах в Норууд след причиненото от братовата ми женитба отсъствие — продължи мис Мърдстоун презрително, — когато мис Спенлоу се прибра от посещението си у мис Милс, държането на мис Спенлоу беше такова, че подозренията ми се усилиха, поради което взех да я наблюдавам още по-зорко.
Милата ми нежна Дора, така далеч в мислите си от погледа на този дракон!
— До снощи обаче все още не бях намерила доказателство. Правеше ми впечатление, че мис Спенлоу получава твърде много писма от приятелката си мис Милс. Но тъй като приятелството й с мис Милс се ползува с благоволението на баща й — тук тя стрелна мистър Спенлоу с нов поглед, — нямам право да се намесвам. Ако не ми се позволява да правя намеци относно порочността на човешкото сърце, най-малкото може — трябва — да ми бъде позволено да спомена за неуместно доверие.
Мистър Спенлоу промълви нещо в знак на извинение.
— Вчера след чая — продължи мис Мърдстоун — забелязах малкото куче да се търкаля и да ръмжи из всекидневната, захапало нещо в уста. Запитах мис Спенлоу: „Дора, какво е това в устата на кучето? Изглежда, че е някаква хартия.“ Мис Спенлоу веднага опипа роклята си, изписка и изтича към кучето. Аз я спрях и казах: „Дора, скъпа моя, позволи“.
О, Джип, проклето спаниелче,16 значи ти си свършило тази работа!
— Мис Спенлоу се опита да ме подкупи с целувки, несесери, разни дребни украшения — продължи мис Мърдстоун, — обаче аз, разбира се, прескачам това. Кучето се върна под дивана, когато се приближих до него, и с голяма мъка бе издърпано навън посредством машите. Дори и когато бе издърпано, то продължаваше да стиска хартията в устата си и когато се опитах да я измъкна от него с риск да бъда ухапана, то така упорито продължаваше да я стиска между зъбите си, че дори се остави да бъде вдигнато във въздуха посредством споменатия документ. Най-сетне успях да му го отнема. След като го прегледах, заявих на мис Спенлоу, че тя навярно има и други подобни писма и в края на краищата тя ми даде пакета, който е сега в ръцете на Дейвид Копърфийлд.
Тук тя се спря, като отново затвори чантата си заедно с устата си, и доби такъв вид, сякаш човек можеше да я счупи, но не и да я превие.
— Чухте това, което мис Мърдстоун разправи — обърна се мистър Спенлоу към мен. — Бих ви помолил, мистър Копърфийлд, вие да си кажете думата.
Като си представих скъпото съкровище на сърцето ми — как плаче и ридае цяла нощ, как е съвсем сама, изплашена и нещастна, как се е молила на онова коравосърдечно същество да й прости — как напразно й е предлагала целувки, кутии и дрънкулки — и как страда само заради мен, — почувствувах и малкото ми смелост да ме напуща. Боя се, че в продължение на около една минута бях целият разтреперан, макар да се мъчех да скрия това.
— Няма какво да ви казвам, сър — отвърнах аз, — освен да призная, че вината е само моя. Дора…
— Мис Спенлоу, ако обичате — прекъсна ме величествено баща й.
— … аз я накарах да се съгласи да държим всичко в тайна, за което сега горчиво се разкайвам — казах аз плахо.
— Вие сте много виновен, господине — каза мистър Спенлоу, като се разхождаше напред-назад по килимчето пред камината и подчертаваше думите си с поклащане на цялото си тяло, тъй като гърбът и шията му бяха съвсем стегнати. Вие сте действували потайно и нередно, мистър Копърфийлд. Когато каня един джентълмен в къщата си, бил той на деветнадесет години, на двадесет и девет или на деветдесет, това значи, че му давам всичкото си доверие. И ако злоупотреби с моето доверие, той извършва безчестно дело, мистър Копърфийлд.
— Чувствувам вината си, сър, уверявам ви — отвърнах аз. — Но казвам ви съвсем искрено, по-рано съвсем не ми идваше наум. Най-откровено, най-чистосърдечно ви признавам, мистър Спенлоу, че преди тази мисъл никак не ми е хрумвала. Така много обичам мис Спенлоу, че…
— Ами! Глупости! — възкликна мистър Спенлоу, като се изчерви. — Моля ви, мистър Копърфийлд, не казвайте пред самото ми лице, че обичате дъщеря ми!
— Бих ли могъл да защищавам поведението си, ако не беше така, сър? — отвърнах му аз с истинско смирение.