— Къде е Малкото цветче?
XLV ГЛАВА
МИСТЪР ДИК ИЗПЪЛНЯВА ЛЕЛИНОТО ПРЕДСКАЗАНИЕ
Бе изминало доста време, откакто бях престанал да работя при доктор Стронг. Но тъй като живеехме близо до него, често ги виждах. На няколко пъти всички ходихме у тях на вечеря или на чай. Стария воин беше на постоянна квартира под неговия покрив. Тя си беше все същата и все същите безсмъртни пеперуди се рееха над шапката й.
Подобно на много други майки, които съм срещал през живота си, мисис Марклъхъм обичаше удоволствията повече, отколкото ги обичаше Ани. Тя се нуждаеше от много забавления и (хитър стар воин) даваше вид, като се вслушваше в собствените си желания, че проявява преданост към дъщеря си. Така че докторовото желание Ани да се забавлява, беше особено добре дошло за тази превъзходна майка, която превъзнасяше до небесата благоразумието на зетя си.
Не се съмнявам, че без да съзнава, тя разлютяваше душевната рана на доктора. Без да проявява друго освен известно лекомислие и себелюбие, не винаги липсващи в твърде зряла възраст, тя, струва ми се, утвърждаваше у него опасението, че той ограничава младата си съпруга и че между тях няма душевна близост.
— Душице скъпа — каза му тя един ден в мое присъствие, — вие знаете без съмнение, че на Ани й е скучно да седи все тук като затворница.
Докторът кимна благодушно.
— Когато дойде на майчината си възраст — продължи мисис Марклъхъм, като развя ветрилото си, — тогава работата ще е съвсем друга! Сложете ме в затвор, всред добро общество и с колода карти — а аз не бих мечтала да изляза оттам. Но аз не съм Ани и Ани не е майка си!
— Разбира се, разбира се — съгласи се докторът.
— Вие сте най-доброто създание — не, моля ви, така е — каза тя, тъй като докторът махна с ръка да отрече думите й, — трябва да кажа в самото ви лице, също както казвам и зад гърба ви, че вие сте най-благородното същество. Но, разбира се, не можете да имате същите интереси и вкусове като Ани, пък и не може да се очаква това от вас.
— Така е — каза докторът с печален глас.
— Именно така — повтори и Стария воин. — Вземете например речника ви. Каква полезна работа е един речник! Колко необходима! Значенията на думите без доктор Джонсън19 и хора като него ние бихме наричали италианското желязо креват или нещо подобно. Но не можем да очакваме един речник — особено когато той още се съчинява — да заинтригува Ани, нали?
Докторът си поклати главата.
— И тъкмо затова решително одобрявам вашето благоразумие — каза Стария воин, като го потупа по рамото със затвореното си ветрило. — Това само показва, че за разлика от много възрастни хора вие не искате да вградите стари глави на млади рамене. Проучили сте Аниния характер и го разбирате. Според мен това е наистина възхитително.
Дори и спокойното и търпеливо лице на доктора в този момент показа известна болка под тежестта на тези комплименти.
— Следователно, драги ми докторе — каза Стария воини, като го потупа с обич няколко пъти, — можете винаги да разчитате на мен. Аз съм напълно на ваше разположение. Готова съм да ходя с Ани на опери, концерти, изложби, всичко. И вие никога не ще ме видите изморена. Дългът преди всичко друго на този свят, драги ми докторе!
И тя никак не измени на думата си. Бидейки една от тези личности, които могат да се справят с много развлечения, тя никога не се отказваше от преследването на тази цел. Мисис Марклъхъм имаше обичай всеки ден да се настанява в най-мекото кресло и в продължение на два часа да чете вестника през очилата си, като никога не го взимаше, без да намери съобщение за нещо, което Ани с удоволствие би посетила. Ани напразно протестираше, че подобни работи са й омръзнали. Майка й винаги се противопоставяше със следното възражение:
— Скъпата ми Ани, вярно, че ти можеш да съдиш по-добре от мен, обаче трябва да ти кажа, моя любов, че по този начин не отвръщаш както трябва на любезността на доктор Стронг.
Това обикновено се казваше в присъствието на доктора и, както ми се струваше, беше главната причина, която принуждаваше Ани да оттегли отказа си, когато направеше такъв. Общо взето, тя отстъпваше на майчините си желания и отиваше там, където Стария воин я водеше.
Сега рядко се случваше да ги придружава мистър Молдън. Понякога канеха леля и Дора, които приемаха поканата. Понякога викаха само Дора. Бе имало моменти, когато аз не бих бил спокоен, ако тя отидеше, но споменът за това, което се бе случило през онази вечер в кабинета на доктора, ме бе накарало да променя отношението си. Вярвах, че докторът беше прав, и престанах да подозирам съпругата му.