— Трот — каза тя спокойно, — това е съпругът ми.
— Твоят съпруг ли, лельо? Мислех, че е умрял!
— За мен наистина е умрял, обаче е жив — отвърна леля.
Седях в безмълвно учудване.
— Бетси Тротууд не изглежда подходящ обект за нежни чувства — забеляза спокойно леля, — обаче, Трот, беше време, когато тя напълно вярваше на този човек. Когато истински го обичаше. Когато не съществуваше доказателство за предаността и любовта й, което не би му дала. Той й се отплати, като я разори и едва не разби сърцето й. И тогава тя веднъж завинаги изкопа гроб за всички чувства, зарови ги там и изравни пръстта отгоре им.
— Мила ми, добра лельо!
— Постъпих с него великодушно — продължи леля, като сложи по обичая си ръката си върху моята. — Да, сега мога да кажа, че постъпих великодушно. Той се бе държал така жестоко с мен, че можех да получа развода си при много благоприятни за мен условия, обаче не го направих. Той скоро пропиля всичко, което му дадох, затъна все по-низко и по-низко, ожени се за друга, стана авантюрист, картоиграч и измамник. А сам виждаш сега какъв е. Но когато се омъжих за него, той беше красив човек — каза леля с глас, в който звучеше старата й гордост и възхищение. — И тогава вярвах — глупачка такава, — че е самият образ на почтеността!
Тя стисна ръката ми и поклати глава.
— Сега той не представлява нищо за мен Трот, абсолютно нищо. Но вместо да го оставя да понесе наказанието за долните си постъпки (което неминуемо би станало, ако се скита из тези места), аз му давам повече пари, отколкото мога да си позволя, когато от време на време се появява само за да го махна от себе си. Бях глупачка, когато се омъжих за него, а и сега съм такава, защото в името на старите си илюзии не оставям тази сянка от миналото ми да получи заслуженото си. Да, Трот, тогава аз наистина го обичах.
Леля изостави този въпрос с тежка въздишка и поглади роклята си.
— Ето, драги мой — продължи тя. — Сега ти знаеш началото, средата и края на тази история. Вече няма да пророним ни дума по този въпрос, нито пък, разбира се, ще говориш за него на когото и да било. Това е моето минало и ние ще го запазим за себе си, Трот.
XLVIII ГЛАВА
СЕМЕЙНИЯТ НИ ЖИВОТ21
Работех усърдно над книгата си, без да оставя това да пречи на репортерските ми занимания. Тя излезе от печат и има голям успех. Не бях смаян от похвалите, които звучаха в ушите ми, макар и да не бях безчувствен към тях, обаче нямах такова високо мнение за произведението си, както другите хора. Наблюденията ми върху човешката природа винаги са ми показвали, че когато някой има основание да вярва в себе си, не парадира с това пред другите, за да вярват и те в него. Поради тази причина се отнесох скромно към успеха си и колкото повече похвали получавах, толкова повече се стараех да ги заслужа.
Целта ми не е да излагам в това повествование историята на белетристичните си произведения, макар и да разказвам историята на живота си. Нека те сами говорят за себе си. Ако ги споменавам мимоходом, върша това само защото представляват част от разказа ми.
Тъй като вече имах основание да вярвам, че природата и обстоятелствата са ме направили писател, аз се отдадох с вяра на своето призвание. Без тази увереност бих го изоставил и бих вложил енергията си другаде.
Като писател и вестникарски дописник имах такъв успех, че когато се прибави и тази нова сполука, реших, че е разумно да се отърва от скучните дебати. Така че в една весела за мен вечер записах за последен път досадната музика на парламентарните прения и никога оттогава не съм се вслушвал в нея, макар и понякога да долавям стария й неизменен напев във вестниците.
Предполагам, че се бе изминало година и половина от женитбата ми. След няколко несполучливи опита за водене на домакинството изоставихме тази работа като напълно безуспешна. Къщата сама се поддържаше, а ние поддържахме един слуга. Главната длъжност на това наемно лице беше да се кара с готвачката, в което той беше същински Уитингтън, обаче без котката му, както и без всякаква вероятност да стане кмет.22
Както ми изглеждаше, той живееше под непрестанна градушка от капаци на тенджери. Цялото му съществувание представляваше битка. Той имаше обичай да вика за помощ при най-неподходящи случаи — когато например имахме гости на вечеря или когато се събирахме с приятели след ядене — и тогава се изтъркулваше от кухнята, а подир него хвърчаха всякакви съдове. Искахме да се отървем от него, обаче той беше много привързан към нас и не желаеше да се махне. Беше плачливо момче и когато се правеше намек за възможността да се разделим, така се разплакваше, че се чувствувахме длъжни да го задържим. Нямаше майка, нито пък можах да открия какъвто и да било негов роднина освен една сестра, която забягна за Америка в момента, когато я отървахме от него. Така той остана на нашите ръце като ужасен храненик. Имаше много ясна представа за злочестото си положение и непрестанно триеше очи с ръкава на жакета си или пък си бършеше носа със самото ъгълче на малка носна кърпичка, която никога не изваждаше напълно от джоба си и винаги икономисваше.
22
Прави се намек за един много известен разказ за едно момче, слуга, който спечелва цяло състояние благодарение на котката си и впоследствие става кмет. Бел.пр.