— Скъпа моя — отвърна той, — така да бъде!
— Ако не заради тях, направи го заради мен, Микобър — каза жена му.
— Ема, в такъв момент не мога да не погледна на въпроса в тази светлина. Дори и сега не бих могъл да дам дума, че ще се хвърля на шията на семейството ти, обаче този от тях, който ме очаква долу, няма да бъде посрещнат от мен с ледено държание.
Мистър Микобър излезе и се позабави, през което време мисис Микобър донякъде се опасяваше, че съпругът й и членът на семейството й може да са се поспречкали. Най-сетне се появи същото момче и ми подаде една написана с молив бележка, озаглавена по юридически маниер с думите: „Хийп срещу Микобър“. Научих от този документ, че бидейки арестуван, мистър Микобър бил обладан от отчаяние и ме моли да му изпратя ножа и канчето, които може би ще му потрябват за малкото му останали дни живот. Молеше ме също така, като последна проява на приятелство, да придружа семейството му до кварталния дом за бедняци и да забравя, че такова същество като него е живяло някога.
Разбира се, отговорих на тази бележка, като слязох долу с момчето да заплатя парите. Намерих мистър Микобър седнал в един ъгъл, мрачно загледал полицейския чиновник, който беше извършил ареста. Когато го освободиха, той ме прегърна с жар и вписа сделката в бележника си, като си спомням, че беше особено взискателен относно половината пени, което, без да искам, бях забравил, когато му казвах на каква сума възлиза уредената от мене сметка.
Този знаменит бележник му напомни за друга една сделка. Когато се качихме горе, в стаята (където той обясни отсъствието си, като каза, че е бил задържан от независещи от него обстоятелства), мистър Микобър извади голям лист хартия, сгънат много пъти и изпълнен с дълги, грижливо пресметнати сборове, като че ли бяха откъснати от училищна тетрадка. Това бяха изчисления, направени по принципа на сложната лихва, върху капитал от четиридесет и една лири стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса за различни срокове от време. След сложно пресмятане на приходите си той бе дошъл до заключението, че може да отдели тази сума, представляваща дължимото на леля за две години, два календарни месеца и четиринадесет дни от този ден нататък. За тази сума той беше приготвил необходимата полица, която връчи на Тредълс като изпълнение на задължението му, „както подобава на делови хора“.
— Все още имам предчувствието — каза мисис Микобър, като заклати замислено глава, — че семейството ми ще се появи на борда, преди да отпътуваме.
Очевидно и мистър Микобър имаше своите предчувствия относно същия въпрос, но се задоволи да ги сложи в канчето си и да ги изпие.
— Ако имате възможност да пращате писма в родината си, докато пътувате, мисис Микобър, трябва да ни се обадите — каза леля.
— Скъпа мис Тротууд, за мен ще бъде истинско щастие да знам, че има някой, който да очаква от нас писма. Няма да пропусна да ви се обадя. Вярвам, че мистър Копърфийлд като стар и близък приятел няма да има нищо против да получава от време на време вести от тази, която го е познавала, когато близнаците са били още бебета.
Отвърнах й, че се надявам да получавам от нея писма винаги, когато има възможност да ми пише.
— Дано да имаме много такива случаи — каза мистър Микобър. — Понастоящем из океана се движат толкова много кораби, че навярно ще срещнем доста от тях. Пътуването не представлява нищо повече от едно прекосяване. Разстоянието е само въображаемо.
Мисля си сега: колко чудно беше, но и колко типично за мистър Микобър, че когато се местеше от Лондон в Кентърбъри, той приказваше така, сякаш отиваше до най-далечните граници на земята; а когато тръгваше от Англия за Австралия, смяташе, че отива на някакво малко пътуване през Ламанша.
— По време на пътуването ще им разказвам разни историйки — продължи мистър Микобър — и съм уверен, че няма да имат нищо против, ако големият ми син ги забавлява с песните си, когато всички насядаме около корабния огън. А мисис Микобър ще им пее „Малкият Тафлин“. От носа на кораба често ще виждаме как играят делфините, а от старборда и ларборда,26 надявам се, ще се откриват и други интересни гледки. Накъсо казано — заяви мистър Микобър по стария си изящен маниер, — съществува голяма вероятност пътуването да бъде толкова забавно, че когато застаналият на мачтата наблюдател извика: „Земя!“, всички ще се изненадаме твърде много!