— Това е чудесно — каза леля, като кимна към мистър Пеготи, — и аз пия за всички вас, за вашия успех и благоденствие!
Мистър Пеготи свали децата, които беше сложил, едното на дясното си коляно, другото на лявото, за да се присъедини към мистър и мисис Микобър и да вдигне чаша за наздравица за всички ни. И когато той и Микобърови си стиснаха ръце като приятели и по загорялото му лице светна усмивка, бях уверен, че той би си пробил път, би си спечелил добро име и би бил обичан, където и да отиде.
Накараха дори и децата да си гребнат с дървените лъжички от пунша и да пият за наше здраве. След всичко това леля и Агнеса станаха и се сбогуваха с преселниците. Раздялата беше трогателна. Всички плачеха, децата се държаха за Агнеса до последния миг, а мисис Микобър оставихме в твърде печално състояние — да хълца и ридае край мъждукащата свещ, която сигурно правеше стаята да изглежда от реката като мизерен морски фар.
Отново отидох там на другата сутрин, да видя дали са заминали. Научих, че се отправили за кораба още в пет часа. Почувствувах тогава каква празнота остава след подобна раздяла. Макар да ги свързвах с порутената странноприемничка едва от снощи, както тя, така и дървените й стълби ми изглеждаха пусти и тъжни без тях.
Следобеда на другия ден старата ми бавачка и аз отидохме в Грейвсенд. Заварихме кораба в реката, заобиколен от множество лодки. Духаше попътен вятър, а на върха на мачтата се развяваше флаг, известяващ тръгването на емигрантите. Веднага наех лодка и като се промъквахме измежду многото плавателни съдове, скоро се качихме на борда.
Мистър Пеготи ни очакваше на палубата. Каза ми, че мистър Микобър току-що бил арестуван отново (и вече за последен път) в качеството на ответник по процеса на Хийп и че както го бях помолил, той заплатил дължимата сума, която веднага му върнах. Сетне ни заведе долу, където всичките ми опасения да не би да е дочул някакви слухове относно случилото се веднага бяха разпръснати от мистър Микобър. Той излезе от мрака, пое ръката му приятелски и покровителствено и каза, че от два дни насам почти не са се разделяли.
Наоколо беше така тясно и тъмно и гледката беше така нова за мен, че отначало не видях почти нищо. Постепенно очите ми свикнаха с мрачината и останах с впечатлението, че се намирам пред някоя картина от Остад.27 Между големите греди и болтове на кораба, между наровете, сандъците, вързопите, варелите и купищата багаж на емигрантите, осветени тук-там от люлеещи се фенери, а някъде от жълтеникавата дневна светлина, промъкваща се през някой от входовете за долната палуба, се намираха група хора, заети с най-различни неща: завързваха нови приятелства, вземаха си сбогом едни с други, приказваха, смееха се, плачеха, ядяха и пиеха. Някои вече се бяха настанили в определеното им място от няколко фута, бяха нагласили малките си домакинства и бяха сложили дечицата си на мънички столчета. Други пък още не можеха да си намерят място и скитаха отчаяно наоколо. В тясното пространство на долната палуба бяха набутани представители на всяка възраст и всеки занаят: от бебета с няколкоседмичен живот зад себе си до прегърбените старци и баби с няколкоседмичен живот пред себе си; и от орачи, носещи със себе си пръстта на Англия по ботушите си, до ковачи, взели частици от саждите и пушека й по кожата си.
Когато погледът ми се плъзна наоколо, стори ми се, че видях една фигура, прилична на Емилия, седнала до едно от децата на Микобърови. Отначало тя привлече вниманието ми посредством друга една фигура, която се разделяше от нея е целувка. И като се оттегляше спокойно посред бъркотията, тя ми напомни за Агнеса! Но в общата неразбория и глъч, както и всред хаоса на собствените ми мисли, отново я изгубих от очи. Знаех само, че е дошло време всички изпращачи да напуснат кораба; че старата ми дойка плаче на един сандък до мен и че мисис Гъмидж, подпомогната от една млада жена в черно, коленичила до нея, е заета да нарежда багажа на мистър Пеготи.
— Има ли да ми кажете още нещо, мастър Дейви? — запита ме той. — Има ли нещо, което да сме забравили, преди да се разделим?
— Да — казах аз. — Марта!
Той докосна по рамото по-младата жена, за която споменах, и Марта застана пред мен.
— Бог да ви благослови, добри човече! — извиках аз. — Взимате я със себе си!
Тя отговори вместо него, като избухна в сълзи. В този момент не можах да кажа нищо, само стиснах ръката му; и ако някога съм обичал и почитал някой човек, аз действително обичах и уважавах в душата си мистър Пеготи.
27
Остад — холандски художник от XVII век, живо изобразяващ сцени от народния бит. Бел.пр.