Винаги бях съзнавал собствената си слабост в сравнение с нейното постоянство и сила на характера и сега чувствувах това все по-ясно и по-ясно. Каквото и да съм бил за нея в миналото или тя за мен, сега вече не бях достоен за нея. Бях пропуснал мига. Бях го оставил да ми се изплъзне и заслужено я бях загубил.
Естествено, всички тези безплодни съжаления много ме измъчваха. Съвестта ми казваше, че моите чест и дълг не ми позволяват сега, когато всичките ми надежди са вече пресъхнали, да се обърна към скъпата за мен девойка, от която лекомислено се бях отвърнал, когато вярата ми в живота беше най-свежа и най-светла. Сега не правех усилие да скривам от себе си, че я обичам, че съм й предан; обаче бях проникнат от увереността, че е твърде късно и че досегашните ни отношения не трябва да се развалят.
Често и дълго си мислех за това, което Дора ми намекваше, че би могло да стане. Мислех си как нещата, които никога не се случват, често пъти са също така реални за нас поради въздействието си, както и действително случилите се. Мъчех се да си представя какво би станало между Агнеса и мен и да го превърна в средство, чрез което да бъда по-себеотрицателен, по-решителен, по-добре да познавам себе си, грешките и недостатъците си. Така, чрез размишленията за това, което би могло да се случи, стигнах до заключението, че то никога не ще може да се осъществи.
Тези мисли, объркани и непоследователни, вълнуваха съзнанието ми подобно на движещи се пясъци от самото ми тръгване до пристигането ми в отечеството, три години след това.
Три години бяха изминали от заминаването на емигрантския кораб, от момента, когато в същия този час, по залез, и на същото това място стоях на палубата на пакетбоута,28 който ме доведе в родината, загледан в розово обградената вода там, където бях видял отразен образа на кораба, отнесъл приятелите ми в Австралия.
Три години… Колко дълги изглеждат, когато човек ги спомене наведнъж, и колко къси ми се сториха, когато ги преживях. И сега отечеството ми беше много скъпо и Агнеса също така — но тя не беше моя и никога нямаше да бъде. Би могла, но това бе отдавна минало!
LIX ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕ
Пристигнах в Лондон през ветровита есенна вечер. Беше тъмно и валеше дъжд. В една минута видях повече мъгла и кал, отколкото бях видял в продължение на цяла година. Трябваше да извървя разстоянието от митницата до обелиска, преди да намеря файтон. И макар самите лица на къщите, обърнати към препълнените водосточни канавки, да бяха за мен като стари приятели, не можах да не призная, че те бяха твърде мизерни приятели.
Много пъти съм забелязвал — както всички хора, — че когато човек се отдели от някое познато място, това като че ли е знак да се извършат редица промени. Като гледах от прозореца на затворения файтон и видях, че една стара къща на Фиш Стрийт Хил, която бе стояла недокосната от бояджията, дърводелеца и зидаря в продължение на цял век, беше съборена през моето отсъствие и как една съседна улица, нечиста и неудобна от дълги години насам, сега бе разширена и пресушена, едва ли не очаквах да видя катедралата „Сейнт Пол“ застаряла.
Бях подготвен за някои промени в участта на близките ми. Леля отдавна се беше установила отново в Дувър, а Тредълс бе започнал да практикува като адвокат. Сега бюрото му беше в Грейс Ин; и ми беше казал в последните си писма, че хранел надежди скоро да се събере с най-милото момиче в света.
Очакваха ме вкъщи пред Коледа, но не предполагаха, че ще се завърна така рано. Нарочно ги бях заблудил, за да имам удоволствието да ги изненадам. И все пак бях достатъчно непоследователен да почувствувам хлад и разочарование, когато никой не ме посрещна. Мълчалив и сам, преминах с топуркащия файтон през лондонските улици.
Обаче добре познатите ми магазини с техните весели светлини ме поободриха и когато спрях пред вратите на странноприемницата на Грейс Ин, бях подобрил настроението си. Отначало това ми припомни времето, така различно от сегашното, когато бях отседнал в „Златният кръст“, както и промените, настъпили по-късно. Но това беше съвсем естествено.
— Знаете ли къде живее мистър Томъс Тредълс? — запитах аз прислужника, докато се топлех край огъня.
— Хобърн Корт, сър. Номер две.
— Надявам се, че се ползува с добро име сред адвокатите — казах аз.
— Може би е така, сър — отвърна той, — но това не ми е известно.