— Тя не можеше дори едно дете да роди както трябва — продължи леля ми. — Къде остана сестричката на това момче, Бетси Тротууд? Изобщо не се появи на бял свят. Ох, не ми говорете за това!
Мистър Дик изглеждаше съвсем изплашен.
— Онзи мъничък човечец, докторът, с клюмналата на една страна глава! Джелипс ли му беше името? Каква му беше работата? Едничкото нещо, което можа да направи, беше да ми изцърка като някакво проскубано врабче: „Детето е момче“. Момче! Ах, какви идиоти са всички мъже!
Буйното й възклицание съвсем изплаши мистър Дик. А също и мен, ако трябва да кажа истината.
— И като че ли не й е било достатъчно, че не е могла да роди сестрата на това момче — продължи леля ми, — та се втурнала да се омъжва за някакъв си убиец,6 или човек с такова име, и напълно отровила живота на момчето тук. И едничката последица на това е — нещо, което всеки освен едно дете би разбрал, — че това момче ще скита и бяга. Същински Каин, още преди да е пораснал.
Мистър Дик ме погледна вторачено, сякаш искаше да види дали мога да бъда оприличен на Каин.
— А и онази жена с чудноватото име — продължи леля ми, — онази Пеготи, и тя взима, че се омъжва, сякаш не вижда какво става, когато човек се омъжи, та и тя свършва тази работа, както ни разправя момчето. Дано съпругът й да е от онези мъже, за които четем във вестниците, че бият жените си с машата — каза леля ми, като поклати глава.
Не можех да понеса да се нахвърлят срещу старата ми бавачка и да й желаят подобни неща. Казах на леля ми, че много греши, Пеготи, продължих аз, е най-добрата, най-преданата, най-вярната и най-самопожертвателната приятелка и слугиня в света. Тя винаги е обичала най-нежно и мен, и майка ми, подкрепяла я е в предсмъртните й моменти и на нейното лице майка ми е положила последната си благодарствена целувка. Задушаван от спомена и за двете, аз се задавих от ридания тъкмо когато казах, че нейният дом е мой дом, че всичко нейно е и мое и че ако самата тя не беше бедна и ако не се страхувах да не й причиня безпокойство, бих потърсил убежище при нея. Избухнах в плач и с ръце върху лицето си склоних глава на масата.
— Е, да, детето има пълно право да защищава тези, които са го подкрепяли — каза леля ми. — Джанет! Магарета!
Убеден съм, че ако не бяха тези нещастни магарета, бихме се разбрали отлично, тъй като леля ми бе сложила ръка на рамото ми, и аз, окуражен от това, бях подтикван от порива да я прегърна и да потърся защитата й. Но прекъсването и тревогата, в която битката вън я хвърли, сложиха засега край на всички мили намерения. Докато стана време за чая, леля ми с възмущение говореше на мистър Дик, като изказваше намерението си да се обърне за подкрепа към законите и да заведе иск за незаконно влизане в чужд имот срещу всички собственици на магарета в Дувър.
След чая всички седнахме край прозореца на стража. Разбрах това от вперения взор на леля ми. Това продължи, докато се спусна здрач и Джанет запали свещите, сложи една дъска за табла на масата и свали транспарантите.
— А сега, мистър Дик — каза леля ми с тържествен израз на лицето и с изправен нагоре показалец, както по-рано, — възнамерявам да ви задам друг въпрос. Погледнете това дете.
— Сина на Дейвид ли? — запита мистър Дик с внимателен, но озадачен поглед.
— Точно така — отвърна леля ми. — Какво бяхте сторили сега с него?
— Какво бих сторил със сина на Дейвид ли?
— Да, с него — повтори леля ми.
— О, да. Какво бих сторил с… Бих го сложил да си легне — каза мистър Дик.
— Джанет! — извика леля ми със същия спокоен възторг, който бях забелязал и преди. — Мистър Дик пак ни дава най-разумния съвет. Ако леглото е готово, ще го заведем там.
Джанет каза, че креватът е приготвен, така че ме качиха горе. Сториха това любезно, но се чувствувах малко като затворник, понеже леля ми вървеше пред мен а Джанет зад гърба ми. По едно време леля ми се спря на стълбата, като забеляза, че усеща миризма на пушек, и Джанет й отвърна, че е хвърлила в огъня старата ми риза. Това беше едничкото обстоятелство, което ми вдъхна някаква надеждица. В стаята ми нямаше никакви други дрехи освен стария куп парцали, с които бях пристигнал. Оставиха ме вътре с една малка, восъчна свещ, която, предупреди ме леля ми, щяла да гори точно пет минути. Сетне чух как заключиха вратата отвън. Като размишлявах върху всички тези неща, дойдох до заключението, че понеже не ме познава добре, леля ми може би предполага, че имам обичай да бягам, й затова взима всички тези предпазни мерки.
Стаята, която се намираше на горния етаж на къщата, беше много приятна и гледаше към обляното от лунна светлина море. Спомням си, че след като бях казал молитвата си и свещта бе догоряла, продължавах да седя и да се взирам в лунната светлина над водата, сякаш щях да видя майка си с малкото ми братче да идва от рая, тръгнала по светлата пътека, и да ме поглежда тъй, както ме бе погледнала, когато за последен път видях хубавото й лице. Спомням си с каква благодарност и с какъв покой се изпълни душата ми, когато най-после отвърнах глава от прозореца и зърнах леглото си с неговите бели завески, и как тази признателност се усили още повече, когато легнах като в гнездо на меката постеля и се завих с белите покривки. Спомням си как си мислех за всички самотни кътчета под нощното небе, в които бях спал, и как се молех никога вече да не оставам бездомен и никога да не забравям бездомните. Спомням ся как след малко ми се стори, че се нося надолу по светлата лунна пътека към царството на сънищата.