Вярно е, че в тая работа, както и във всяка друга, човек трябва да държи сметка кога, къде и с кого говори, защото понякога се случва мъж или жена да поискат с някоя и друга думичка да накарат някого да се изчерпи, а излиза, че те не са преценили силите си съобразно с неговите и тогава червенината, която би трябвало да избие по чуждото лице, се прехвърли върху техните лица.
Та за да знаете как да се пазите и за да не могат да кажат за нас, каквото разправят за всички — сиреч, че на жените във всяко нещо им се пада най-лошото, аз бих искала да се поучите от последната новела за днешния ден, която следва да разкажа аз, за да може, както изпъквате сред останалите жени с благородството на нашия дух, така да се отличавате И по безупречните си дела.
Не много отдавна в Болоня живял (а може би все още живее) именит лекар на име магистър Алберто, чиято слава се носела почти из целия свят. По онова време той гонел седемдесетте, но имал толкова благороден дух, че макар и тялото му да било почти напълно лишено от всякаква естествена жар, не се пазел от любовния плам и щом зърнал на някакво празненство една красива вдовица, която (както някои твърдят) се наричала Малгерида дей Гизолиери, харесал я чрезмерно и сърцето му затуптяло като на млад момък; струвало му се, че ако през деня не успее да види нежното и прелестно личице на красавицата, през нощта няма да може да заспи спокойно. Затова почнал да минава непрекъснато — кога пеш, кога на кон (според случая) — пред дома, където живеела дамата.
Станало така, че и тя, и много други жени се досетили каква е причината и често се шегували и смеели, задето един толкова възрастен и умен човек може да се влюби така; като че ли — както те разсъждавали — сладостната любовна страст може да се породи и приюти само в неразумните младежки души и никъде другаде. Но магистър Алберто продължавал да минава най-редовно. Веднъж — било празничен ден — дамата и много нейни приятелки седели пред вратата на дома й и щом видели да се задава магистър Алберто, решили да го поканят и да му окажат почит, а след това да се посмеят над неговата страст. Така и направили. Станали, поканили го, повели го към прохладния двор, където наредили да поднесат най-хубави вина и сладки, и накрая го запитали с изискани и закачливи слова как е могъл да пламне от любов по тази хубавица, след като му е известно, че в нея са влюбени мнозина красиви, благородни и изящни млади мъже.
Магистърът схванал веднага намека, но отвърнал усмихнат: „Мадона, това, че съм влюбен, не би трябвало да учудва никой разумен човек, още повече, че съм влюбен във вас, защото вие го заслужавате. И въпреки че на старците естествено им липсват силите, необходими за любовни похождения, това не значи, че те са лишени от желанието да обичат или пък са забравили какво нещо е да бъдеш обичан; напротив, поради годините си те умеят това много по-добре от младите, защото са много по-опитни от тях. Надеждата, която кара мен, стареца, да обичам вас, ухажваната от толкова много млади мъже, е следната: неведнъж съм виждал жените да ядат за вечеря лупина28 и праз; и макар че празът не е никак вкусен, все пак луковицата му е с най-приятен вкус и най-малко противна; но всички вие, без изключение, тласкани от необуздания си апетит, държите праза за луковицата и се нахвърляте върху листата, които не само че за нищо не стават, но имат и неприятен вкус. Откъде да знам, мадона, че като избирате вашите обожатели, вие не постъпвате по същия начин? Ако не е така, вие бихте се спрели на мен и бихте отблъснали всички останали.“