Тая стара книга има много приятели по света, даже комсомолците от някога нашумелия и у нас роман на Н. Богданов „Първата“ към края на своето комсомолско събрание теглят наивната резолюция да се появи един „нов, червен Бокачо“, който да изобрази пороците на духовенството в наше време. Явно е, че името на Бокачо е едно водоразделно име. Неговата проза има толкова богохулен характер, че колкото и да иска католическата църква, не може да причисли фриволния му лик към мъртвата мозайка на светците.
Книгата на Бокачо също може да бъде причислена само към древната наука за „нежната страст“. Но както да я преценяваш, това е една необикновено витална книга, представляваща някакво средновековно сребърно ковчеже, изпълнено със словесни вълшебства и аромати, разкази и забавни истории. Бокачо, като съотечественик на „човека с дяволската цигулка“, превъзходно владее композиционната и стилистична оркестрация. Като цяло произведението му диша някаква своеобразна музика, даже отделната фраза звучи гордо, както в прозата на латинските прозаици. Не случайно някои сравняват монолозите му с тия на героите на Тит Ливий. Освен това Бокачо владее изкуството на добрия компаньон, който винаги намира приласкаващата интонация на разказа си.
Трудно е да се предаде съдържанието на знаменития новелистичен сборник. В едно утро в църквата „Санта Мария Новела“ се срещат седем млади дами в пълен траур и трима младежи. В продължение на десет дни всеки от тях е длъжен да разправя по десет разказа, които да внесат „разтуха“ в обстановката на чумавото време. Разказите на тая млада компания обаче не са обърнати към смъртта, а към живота. Те нямат нищо общо с опустошителното тържество на чумата. Те не изпадат в „тон“ с тоя странен и съдбоносен пир, който е известен в литературата с прозвището „Пир в чумаво време“. При тях не властвува неприличието, отношенията до края си остават кавалерски.
Дълго време читателят на книгата не може да се опомни от „веселия карнавал на «Декамерон»“. Той попада в една прелестна обстановка. Той се намира сред сенките на флорентинските вили. Пейзажът е толкова сладостен и мек, разговорите така приятни и остроумни, неочаквано и ослепително пъстри, че всичко това ни напомня, по думите на един критик, Платоновия „Пир“. Всичко това контрастира на вакханалията, породена от съдбоносното хоро на чумата. Десетте дни на тая весела и изящна дружина преминават в рамките на изтънчени духовни наслади и духовити разговори. Самият пролог към „Декамерон“ е вече едно откритие, един преврат, нова гледна точка на живота на фона на мрачните оргии на плътта, породени от присъствието на един фатален бич. Тук имаме апология на живота, на ренесансовия рационализъм, на епикурейството и пълноценността на личността. Както казва един автор, прологът към „Декамерон“ представлява голяма новост в литературата, по същество това е прощаване със средните векове, с монашеския аскетизъм и с религията на смъртта.
В „Декамерон“ вече се чувствува нещо сладостно, живописно, което утвърждава живота и неговата пълнота и презира смъртта. Бокачо е органически чужд на всякаква метафизика на смъртта. Неговият гений се отличава с живописната си жизнерадостност, той е опит от веселото вино на живота. За него земята повече не е „долина на скръбта“. В тоя смисъл той е повече езичник, отколкото християнин. Както е известно, и самото Възраждане като явление в италианския живот е едно могъщо възкръсване на езическата древност и нейните духовни и физически наслади. В гласа на Бокачо се обажда пробуденото езичество, което не иска да се примири с аскетизма. Жизнерадостният гений на автора на „Декамерон“ се бунтува срещу картините на разрушение и смърт. В него няма помен от мистиката на Средновековието.