— А виждали ли сте сред безименните да има здравата клани?
Пазачът тъжно изкриви лице:
— Че кой ще ти ги гледа горките? Пак добре, ако псалтът от „Йоан Воин“ им издудне някоя молитва, а понякога и аз, грешникът, им опея „Вечная памят“. Ой, хора, хора…
На ти сега следовател по тежките престъпления, на ти обстоен човек, със злорадство си помисли Анисий. Да изпусне толкова важен факт.
Той махна с ръка на пазача: ще прощаваш, чиче, имам работа. И се затича към сградата.
— Хайде, момчета — извика отдалеч. — Още работа ни чака! Взимайте кирките, лопатите и идвайте всички!
Скочи само младият Линков. Старши стражарят Приблудко остана да седи, а ветераните направо му обърнаха гръб. Бяха се уморили от непривичната и несвойствена работа, пък и този не им е началник, а и такъв младок. Но Тюлпанов вече се чувстваше въвлечен в работата и ги накара да се размърдат.
Имало и защо, както се оказа.
Много късно вечерта, а може да се каже и през нощта, защото беше към полунощ, Тюлпанов седеше у шефа на „Малая Никитская“ (прекрасна пристройка, шест стайчета с холандски кахлени камини, с електрическо осветление, с телефон), вечеряше и се загряваше с грог.
Грогът беше по-особен — от японско саке, червено вино и сушени сливи, направен по рецепта на човека от Изтока Масахиро Сибата, накратко — Маса, Фандориновия лакей. Впрочем с поведението и приказките си японецът изобщо не приличаше на лакей. Държеше се нормално с Ераст Петрович, да не говорим за Анисий, когото изобщо не възприемаше като важна особа. По линия на физическите упражнения дори му беше строг учител и Тюлпанов понасяше от него доста хули, издевателства и даже тупаници, маскирани като обучение по японски побоища. Колкото и да хитруваше, колкото и да се скатаваше от омразния погански майсторлък, но с шефа на глава не можеше да се излезе. Ераст Петрович му беше наредил да овладее жиу-жицу — значи трябва да го овладее, ако ще да се разчекне! Обаче никак не го биваше в спорта и наистина само дето се разчекваше.
— Сутрин сто пътя крекна ри? — страховито го попита Маса, когато Анисий хапна и зачерви бузи от грога. — С драни цукаш по зерязото? Покази драните.
Тюлпанов скри длани зад гърба си, защото го мързеше да чука хиляда пъти ребром по железния прът, пък и боли, ще знаете. По ребрата на дланите му хич не искаха да се образуват твърди мазоли и Маса много му се караше.
— Наядохте ли се? Сега може вече да докладвате на Ераст Петрович по работа — позволи Ангелина и разтреби масата, остави само сребърната кана с грога и чашите.
Хубава е Ангелина, красавица: светлорусата й коса е сплетена на дебела плитка, завъртяна на тила като кръгъл козунак, лицето й е чисто, бяло, големите й сиви очи гледат сериозно и сякаш леят светлина връз околния свят. Необикновена жена, такива рядко се срещат. Подобна хубавица изобщо не би забелязала клепоух мухльо като Тюлпанов. Ераст Петрович обаче е кавалер и половина и жените го обичат. За трите години Анисиево асистентстване няколко избранички, коя от коя по-хубави, поцаруваха-погосподаруваха в пристройката на „Малая Никитская“ и се махнаха, но такава мила, ясна, светла като Ангелина не беше се появявала. Дано се задържи за повечко. А най-добре да останеше завинаги.
— Благодаря ви, Ангелина Самсоновна — каза Анисий и изпрати с очи стройната висока жена.
Княгиня, просто княгиня, макар да е от еснафското съсловие. При шефа все са княгини и принцеси. Нищо чудно — такива са му прилика.
Ангелина Крашениникова се появи на „Малая Никитская“ преди година. Ераст Петрович беше помогнал на сиротната душа в един затруднителен случай и тя се привърза към него. Явно искаше да се отблагодари с каквото може, а освен любов нищо нямаше. Сега дори не е ясно как са се оправяли без нея. В ергенския дом на колежкия съветник стана уютно, топло, хубаво. Анисий и по-рано обичаше да идва, а сега съвсем. Покрай Ангелина и шефът сякаш стана по-сърдечен, по-непринуден. Това му е от полза.
— Добре, Тюлпанов, хапнахме, пийнахме, с-сега разправяйте какво изкопахте там с Ижицин.
Ераст Петрович изглеждаше непривично сконфузен — неудобно му е, рече си Тюлпанов, че не отиде на ексхумацията, а изпрати мен. И слава Богу, Анисий може само да се радва, че веднъж и той е бил полезен и е опазил обожавания си шеф от ненужни сътресения.
А не е ли наистина и той всячески облагодетелстван от шефа: с осигурено ведомствено жилище, с прилична заплата, с интересна работа. И най-голяма, безкрайна признателност — за сестра му Сонка, клетата идиотка. Спокоен е за нея, защото хем той работи, хем тя е наглеждана, нахранена, обичана. Фандориновата камериерка Палашка й е предана и я глези. Тя вече се премести у Тюлпанови. Прескача за час-два да помогне на Ангелина в домакинската работа и бърза да се върне при Сонка. Сега Тюлпанов живее съвсем близо до шефа, на „Гранатний переулок“.