Анисий започна рапорта си спокойно, отдалече:
— Егор Вилемович откри две покойнички с признаци за следсмъртна гавра. Едната е просякинята Маря Кривата, умряла при неизяснени обстоятелства на единайсети февруари — тя е с прерязано гърло, с отворена коремна кухина, черният дроб липсва. Другата е Александра Зотова, уличница, заклана е на пети февруари, може би от сводника си Дзапоев — тя също е с прерязано гърло и изкормена утроба. Има и още една, Марфа Жемчужникова, циганка, убита на десети март, но тя е под въпрос — не е с прерязано гърло, коремът й е разпран на кръст, но всичките и органи са в наличност.
На това място Анисий случайно погледна встрани и се вцепени. На вратата стоеше Ангелина, притиснала ръка към гърдите си, и го гледаше с разширени от ужас очи.
— Господи — прекръсти се тя, — какви страхотии разправяте, Анисий Питиримович.
Шефът се озърна недоволен:
— Върви си в стаята, Геля. Това не е за т-твоите уши. С Тюлпанов работим.
Красавицата безропотно напусна, а Тюлпанов укорително погледна шефа. Прав сте, Ераст Петрович, но бъдете по-деликатен. Ангелина Самсоновна, разбира се, не е благородничка като вас, но Бога ми, никоя дворянка не може да й стъпи на малкия пръст. Друг на ваше място би я направил своя законна съпруга без капка презрение. Напротив дори — би бил щастлив.
Но той нищо не каза на глас, не посмя.
— Данни за полови сношения? — съсредоточено попита шефа, без да го е грижа за мимиките на Тюлпанов.
— Егор Вилемович не можа да уточни. Земята е още сковава от студ, но все пак е минало доста време. По-важното е друго! — Анисий направи ефектна пауза и пристъпи към основното.
Разказа как по негово указание разкопали така наречените „ровове“ — общите гробове на безименните покойници. Огледали общо над седемдесет мъртъвци. Девет трупа, от тях един мъжки, имали явни белези от поругание. Картинката е почти като днешната: някой добре запознат с анатомията и разполагащ с хирургични инструменти на воля се е гаврил с телата.
— И най-интересното, шефе, е, че три обезобразени трупа са извадени от миналогодишни ровове! — докладва Анисий и скромно додаде: — Така им наредих — за всеки случай да разкопаят ноемврийския и декемврийския ров.
Ераст Петрович много внимателно слушаше помощника си, а на това място направо подскочи от стола:
— Как така декемврийски, как така ноемврийски! Невероятно!
— И аз се възмутих по същия начин. Каква е тази наша полиция, а? От колко месеца някакъв изрод вилнее из Москва, а ние изобщо не знаем! Щом коли отрепки, полицаите не ги е грижа — хвърляй в трапа, и довиждане. Вие си знаете, шефе, ама да съм аз, ще им размажа фасона и на Юровски, и на Ейхман.
Но шефът просто не беше на себе си. Бързо кръстоса стаята напред-назад и избъбри:
— Няма как да е през декември, още по-малко пък през ноември! Той беше още в Лондон по това време!
Тюлпанов примига — какво общо има Лондон? Ераст Петрович не беше успял да го запознае с теорията за Джек Изкормвача.
Фандорин пламна при спомена как се засегна от думите на княз Долгорукой, че е почти без грешка.
Ето че допускате грешки, Ераст Петрович, и то какви грешки!
Взетото решение е осъществено. Явно Божията промисъл е помогнала тъй бързо да го претворя в дела.
Цял ден ме изпълва възторг и чувство за неуязвимост — след вчерашния екстаз.
Дъжд и кал, през деня бях много зает, а изобщо не усещам умора. Душата ми пее, тегли ме просторът, скитосването по околните улици и пущинаци.
Пак е вечер. Вървя по „Протопоповски“ към „Каланчовка“. Там някаква жена се пазари с файтонджия. Не се спазариха и онзи си замина, а жената пристъпва объркана от крак на крак. Гледам я — надула шкембето, трябва да е поне в седмия месец. Просто дъхът ми спря: ей го, само ми идва в ръцете.
Приближавам се — всичко съвпада. Тя е точно каквато ми трябва. Мръсна, с отекла мутра. С окапали вежди и мигли — явно сифилис. Надали има същество, което да е толкова противоположно на понятието Красота.
Заговарям я. Дошла от село да навести мъжа си. Той е занаятчия в Арсенала.
Всичко се очертава толкова лесно. Казвам й, че Арсеналът е наблизо, предлагам и да я заведа. Тя не се плаши, защото днес съм жена. Водя я през пущинаците към езерото на Имеровската ботаническа градина. Там е тъмно и няма жива душа. Докато вървим, жената се оплаква колко е тежък животът на село. Аз и съчувствам.