В този момент полицейският началник изсумтя, виновно сведе глава и изгъгна:
— Не знам последно ли е или не, но май не е първо. Виноват, Владимир Андреевич, но не ми се стори от значение и не исках да ви тревожа за глупости. Днешното убийство е твърде предизвикателно, затова се осмелих предвид височайшата визита, но си припомням, че напоследък случаите на зверски убийства на проститутки и скитнички май зачестиха. По Задушница ли беше, се сещам, че ми докладваха за намерена просякиня с разпран търбух. И преди това откриха някаква пачавра с изкормена утроба. За просякинята изобщо не направихме дознание — безполезна работа, а за пачаврата се реши, че сутеньорът й се е напил и я е накълцал. В ареста е, но още не си е признал, отрича.
— Бре, Антон Дмитриевич, как така! — плесна ръце губернаторът. — Ако веднага бяхме започнали разследване и бяхме насочили към случая Ераст Петрович, вече да сме хванали мерзавеца! И нямаше да се наложи сега отмяна на императорската визита.
— Че кой да знае, ваше сиятелство, не беше злоумишлено. Знаете какъв е градът, и хората са едни подли твари, какви ги вършат всеки Божи ден! Заслужава ли си за всяка дреболия да обезпокоявам ваше високопревъзходителство! — с почти плачещ глас се заоправдава генералът и обърна поглед за подкрепа към двамата от прокуратурата, но Козлятников го погледна сурово, а Ижицин укорително поклати глава: лошо.
Колежкият съветник прекъсна вайкането му с кратък въпрос:
— Къде са труповете?
— Къде да са — на „Божедомка“. Там ги зариват — всички непрокопсаници, скитници и безименни. Първоначално ги карат в полицейската морга при Егор Вилемович, ако има данни за насилие, а после ги закопават на тамошното гробище. Такъв е редът.
— Трябва да се ексхумират — с гримаса на отвращение заяви Фандорин. — Незабавно. Да се провери по списъците в моргата има ли трупове на жени, които напоследък — д-да речем, от Нова година — са докарани с признаци за насилствена смърт. И да се ексхумират. Да се провери за сходство в картината на престъплението. Да се потърси дали не е имало подобни случаи. Земята още е студена, труповете би трябвало да са добре запазени.
Прокурорът кимна:
— Ще наредя. Имайте грижата, Леонтий Андреевич — и почтително се осведоми: — Ще присъствате ли, Ераст Петрович? За предпочитане е и вашето участие.
Ижицин ги погледна жлъчно — участието на колежкия съветник не му се виждаше за предпочитане.
А Фандорин изведнъж пребледня — той си спомни сутрешното срамно прималяване. След кратка вътрешна борба се предаде:
— Ще пратя моя асистент Тюлпанов да п-помага на Леонтий Андреевич. Смятам, че това ще е достатъчно.
Приключиха с тежката работа чак след осем вечерта на запалени факли.
От мастиленото небе покапа студен досаден дъжд. Гробищният пейзаж, бездруго унил, стана толкова потискащ, че на човек му идеше да падне по очи в някой от разкопаните гробове и да се зарие в майката земя, само и само да не вижда тези мръсни локви, разкаляни насипи, съборени кръстове.
Ижицин ръководеше. Шестима копаеха: двамата сутрешни стражари, оставени към дознанието, за да не се разширява кръгът на посветените в случая, двама ветерани жандармеристи и двама божедомски гробари, без които все едно нямаше да се оправят. Отначало изриваха мократа пръст с лопати, а после хванаха и кирките, за да разкъртят замръзналата земя. Гробищният пазач им посочи къде да копаят.
Според списъка от януари насам през текущата 1889 година в полицейската морга били докарани 14 женски трупа с „прободно-порезни“ рани. Сега изваждаха покойните от сиромашките им гробове и ги мъкнеха обратно в моргата, където ги оглеждаха доктор Захаров и асистентът му Грумов, млад мъж с охтичав вид, с козя брадичка, която му стоеше като залепена и съвсем подхождаше на безцветния му блеещ гласец.
Анисий Тюлпанов надникна веднъж вътре и реши повече да не се пробва — по-добре да зъзне на вятъра под ръмящия априлски дъжд. Но след час-два, премръзнал и мокър, а и с доста вцепенени сетива, той отново влезе в помещението за аутопсии и седна на пейка в ъгъла. Там го откри пазачът Пахоменко, съжали го и го отведе в къщурката си да пият чай.
Пазачът излезе много благ чичин. Лицето му добродушно, гладко обръснато, детските му очи пръскат към слепоочията весели бръчици. Говореше с хубав народен език, да ти е драго да го слушаш, само дето начесто вмъкваше украински думички.
— Да работиш на гробище се искат мазоли на сърцето — бавно заговори Пахоменко и погледна жалостиво падналия духом Тюлпанов. — Че кой няма да се нажали всеки ден да вижда края си: гледай, рабе Божи, тъй и ти ще згниеш. Но милосерд е Господ, дава на копача мазоли на ръцете, че да не си изжули месото до костта, а когото е натоварил с чловешките скърби, нему дава мазол на сърцето. Да не се изжули. Обвиква се, пане. Отначало и аз бях млад-зелен като тиква, ама дода тука, пия чай с хлебец. Нищо, обвикнах. Яж, момко, яж…