За мой късмет още на другия ден заваля, както обикновено си вали всеки ден през юли. Но това приличаше на целодневна буря, сякаш изпратена по поръчка на Декстър. Излязох от лабораторията по съдебна медицина на полицията в Маями Дейд рано и пресякох към Леджун, като изминах целия път до Олд Кътлър Роуд. Завих наляво към Матисън Хамък. Както очаквах, изглеждаше пусто. Но знаех, че на стотина метра пред мен има будка на пазач, в която някой нетърпеливо чака да получи от мен четири долара за голямата привилегия да вляза. Не беше умно да се мяркам пред будката на пазача. Разбира се, спестяването на четири долара е много важно, но още по-важно беше, че в дъждовен ден като този, при това в средата на седмицата, това щеше да изглежда леко подозрително. Естествено не исках да се навирам, особено предвид характера на моето хоби.
От лявата страна на пътя имаше малък паркинг, обслужващ района на пикниците. Стар заслон за екскурзианти на открито от възрозов камък стърчеше отдясно. Паркирах колата и облякох яркожълто яке за всякакво време. От него се почувствах много морски, точно с такова трябва да си облечен, когато се вмъкваш с взлом в яхта на убиец педофил. То ме правеше и много забележим, но не ми пукаше особено за това. Щях да тръгна по успоредната на шосето велосипедна алея. Беше скрита от мангрови дървета и ако съвсем случайно пазачът подадеше глава навън в дъжда, щеше да види само размазано тичащо жълто петно. Просто идиот, който трябва да си направи следобедното тичане, та ако ще и камъни да падат от небето.
И наистина бягах около петстотин метра по пътеката. Точно както се надявах, в будката на пазача нямаше никакви признаци на живот. Стигнах до големия паркинг край водата. Последната редица докове вдясно беше приютила ято лодки, малко по-малки от големите спортни играчки на рибарите и милионерите, завързани по-близо до пътя. Скромната осемметрова яхта на Макгрегър „Орел“ беше почти на края.
Пристанището беше безлюдно и безгрижно минах през портата на телената ограда покрай надпис „Достъп до доковете разрешен само за собственици на яхти“. Мъчех се да се почувствам виновен, че нарушавам толкова важно нареждане, но това не беше по силите ми. Долната част на надписа гласеше: „Риболовът близо до доковете и в района на пристанището забранен“ и си обещах, че на всяка цена ще избягвам да ловя риба, което смекчи вината ми от нарушаването на първата заповед.
„Орел“ беше на пет-шест години и показваше съвсем незначителни признаци на остаряване в климата на Флорида. Палубата и перилата бяха чисто измити и положих грижи да не оставям следи, когато се покатерих на борда. По незнайна причина ключалките на яхтите никога не са особено сложни. Може би яхтсмените са по-честни от неопитните моряци. Във всеки случай само след секунди отключих и се вмъкнах в „Орел“. В каютата нямаше онази застояла миризма на печен мухъл, която получават толкова много лодки, когато са затворени дори само за няколко часа под тропическото слънце. Вместо това във въздуха се носеше лек мирис на почистващ препарат, сякаш някой беше търкал толкова старателно, че никакви микроби или миризми нямаха шанс да оцелеят.
Имаше масичка, кухненски ъгъл и малък телевизор с видео на един рафт, с купчина филми до него: „Спайдърмен“, „Баба Меца“, „Намери Немо“. Чудех се колко ли момченца е изпратил Макгрегър през борда да търсят Немо. Горещо се надявах скоро Немо да намери него. Пристъпих към кухненския ъгъл и започнах да отварям чекмеджетата. Едното беше пълно с бонбони, другото — с пластмасови играчки. А третото беше абсолютно претъпкано с ролки широко тиксо.
Тиксото е нещо чудесно и — както знам много добре — може да се използва за куп какви ли не полезни неща. Но пък ми се стори, че да държиш цели десет ролки в чекмедже в яхтата си е малко прекалено. Освен ако, разбира се, не го използваш за някаква специална цел, за която ти трябват големи количества. Може би научен проект с участието на множество малки момченца? Само предположение, разбира се, основано на собственото ми използване на такава лента — не за момченца, разбира се, а за изтъкнати граждани като например… Макгрегър. Вината му започваше да изглежда много вероятна и Мрачният странник застрелка сухия си гущерски език в нетърпеливо очакване.