Слязох по стълбата в малката предна част, която брокерът вероятно наричаше каюта. Леглото не беше безумно елегантно, просто тънък дюшек от дунапрен върху издигнат подиум. Подръпнах го и нещо леко изскърца. Гумено долнище. Отметнах дюшека. И видях четири халки, завинтени за долнището във всеки ъгъл. Повдигнах капака под дюшека.
Разумно е да се очаква да откриеш верига във всяка яхта. Но придружаващите я белезници не ми се сториха нещо чак толкова морско. Разбира се, за тях би могло да има много добро обяснение. Възможно беше господин Макгрегър да ги използва срещу опърничави риби.
Под веригата и белезниците имаше пет котви. Това като нищо можеше да е много необходимо за яхта, предназначена за околосветски пътешествия, но изглеждаше малко прекалено за яхтичка за неделни разходки. За какъв дявол му бяха? Ако аз например излезех с малката си яхта навътре към дълбоките води със серия малки телца, от които бих искал да се отърва чисто и напълно, какво бих правил с толкова много котви? И, разбира се, ако поставям въпроса така, изглеждаше очевидно, че следващия път, когато господин Макгрегър се поразходи с някое малко приятелче, ще се върне само с четири котви под койката.
Несъмнено бях събрал достатъчно дребни подробности, за да нарисувам много интересна картина. Натюрморт без деца. Но досега не бях открил нищо, което да не може да се обясни като огромно съвпадение, а трябваше да съм абсолютно сигурен. Трябваше да притежавам съкрушително, окончателно доказателство, нещо толкова желязно недвусмислено, че да задоволи Кодекса на Хари.
Намерих го в шкафчето отдясно на койката.
Там имаше три малки вградени чекмеджета. Най-долното изглеждаше няколко сантиметра по-късо от двете други. Може би така и трябваше, вероятно беше скъсено поради извивката на корпуса. Но аз съм изучавал хората дълги години и това ме изпълни със силни подозрения. Издърпах чекмеджето докрай и, разбира се, открих зад него малко тайно отделение. А в тайното отделение…
Тъй като не съм истинско човешко същество, емоционалните ми реакции обикновено са ограничени до това, което съм се научил да наподобявам. Така че не бях смаян, възмутен, разгневен или поне горчиво решителен. Такива емоции са много трудни за убедително фалшифициране, пък и нямаше за кого да ги изобразявам, така че какво ми пука? Но всъщност наистина усетих бавен студен полъх от мрачната задна седалка да пропълзява по гърба ми и да издухва сухи листа по дъното на гущерския ми мозък.
Защото видях снимките на пет голи момчета, в различни пози, сякаш Макгрегър все още търсеше свой собствен отличителен стил. И да, наистина, той действително се беше проявил като прахосник с тиксото. На едната снимка момчето приличаше на сребристосив пашкул, със съвсем малко открита площ. А това, което Макгрегър беше оставил на показ, ми разказа много за него самия. Както подозирах, той не беше от хората, които повечето родители биха пожелали за командир на децата си в скаутски лагер.
Снимките бяха качествени, направени от множество различни ракурси. Особено изпъкваше една серия. Бледен отпуснат гол мъж с черна качулка стоеше до стегнато завързано момче почти като до ловен трофей. От формата и цвета на тялото бях съвсем сигурен, че това е самият Макгрегър, въпреки че качулката покриваше лицето му. И докато прехвърлях снимките, ми хрумнаха две много интересни мисли. Първата беше: „Аха!“. Тя означаваше, разбира се, че вече няма абсолютно никакво съмнение относно делата на Макгрегър: той беше щастливецът, получил Голямата награда от лотарията на банкерската къща на Мрачния странник.
А втората мисъл, малко по-смущаваща, беше: кой е правил снимките?
Имаше прекалено много ракурси, за да са направени автоматично. И когато ги прехвърлих втори път, забелязах на две снимки, направени отгоре, остър връх на нещо, което приличаше на червен каубойски ботуш.
Макгрегър имаше съучастник. Звучи също като в съдебна сапунка, но така си беше и не мога да измисля по-добър начин да го изразя. Той не беше правил всичко това сам. Имаше съучастник и ако не друго, той поне беше гледал и беше снимал.