С изчервяване си признавам, че имам известни скромни познания и талант в областта на полуредовните тежки телесни повреди, но никога не бях попадал на такова нещо. Ловни трофеи — да, в края на краищата и аз имам малка кутия с предметни стъкла с по една мъничка капка кръв на тях за спомен от всяко от моите приключения. Съвсем нормално е да съхраняваш някакви сувенири.
Но да имаш втори човек край себе си, който да гледа и да прави снимки — това превръща едно много лично действие в нещо като представление. Беше абсолютно непристойно — този човек явно беше извратен. Ако бях способен на морално възмущение, несъмнено щях да съм преизпълнен с него. При дадените обстоятелства обаче просто станах още по-нетърпелив да опозная Макгрегър отвътре.
В каютата беше задушаващо горещо и моята дреха за всякакви атмосферни условия не ми помагаше ни най-малко. Чувствах се като яркожълта торбичка с чай. Взех няколко от най-ясните снимки и ги пъхнах в джоба си. Останалите върнах на мястото им, оправих койката и се върнах в главната каюта. Доколкото можех да различа през прозореца — дали не е по-добре да го нарека амбразура? — никой не ме дебнеше и не ме следеше скришом. Измъкнах се през вратата, уверих се, че се заключи след мен, и спокойно се отдалечих в дъжда.
От множеството филми, които съм гледал, знам много добре, че да вървиш под дъжда е най-подходящо за размишления над човешкото коварство, така че точно с това се заех. О, този гаден Макгрегър и неговият папарак. Как можеше да са такива гнусни отрепки? Това изглеждаше почти правилно — и беше всичко, до което успях да стигна. Надявах се да е достатъчно, за да удовлетвори формулата. Защото беше много по-забавно да размишлявам над собствената си перфидност и как мога да я подхраня чрез уреждане на игра с Макгрегър. Усещах надигането на тъмна вълна наслада, която ме залива от най-дълбоките подземия на замъка Декстър и се натрупва в преливника. И скоро щеше да се излее върху Макгрегър.
Вече нямаше място за никакво съмнение, разбира се. Дори Хари би признал, че снимките са повече от достатъчно доказателство. С Макгрегър щяхме да изследваме заедно. И после идваше специалният бонус да се открие неговият приятел с каубойските ботуши — той трябваше да последва Макгрегър възможно най-скоро естествено. Никаква почивка за лошите. Все едно си попаднал на разпродажба на две на цената на едно — абсолютно неустоима.
Изпълнен с щастливите си мисли, дори не забелязвах дъжда, докато крачех мъжествено и бързо към колата. Чакаше ме много работа.
3.
Никога не е добре да се придържаш към закостеняла рутина, особено ако си убиец педофил, попаднал под вниманието на Декстър Отмъстителя. За мой късмет, никой не беше успял да предаде на Макгрегър това жизненоважно сведение. Така че ми беше от лесно по-лесно да го открия при напускане на офиса му точно в шест и трийсет, както сигурно правеше всеки ден. Излезе от задната врата, заключи я и се покатери в огромния си форд SUV — идеална кола да разкарваш клиентите да оглеждат къщите или да откарваш момченца към доковете. Проследих го до скромната му бетонна къща на Югоизточна улица 80.
Трафикът край къщата му беше доста силен. Завих по малка странична уличка на половин квартал от нея и паркирах безпроблемно на място, откъдето виждах много добре. Имаше висок гъст жив плет, който стигаше чак до края на мястото на Макгрегър. И пречеше на съседите да виждат това, което става в двора му. Седях в колата си и десетина минути се преструвах, че гледам някаква карта, което беше достатъчно, за да направя план и да се уверя, че той не мисли да ходи някъде. Когато излезе от къщата и започна да се мотае по двора без риза и по опърпани шарени шорти, вече знаех как ще го направя. Отправих се към къщи, за да се приготвя.
Въпреки че обикновено имам як здравословен апетит, винаги съм констатирал, че преди някое от моите малки приключения не ми се яде. Моят вътрешен съдружник трепери от нарастващо нетърпение, със спускането на нощта над града луната бълбука все по-силно във вените ми и мислите за храна изглеждат все по-неуместни.
И така, вместо да се насладя на бавна, богата на протеини вечеря, крачех из апартамента си, горях от нетърпение да започна, но все пак бях достатъчно хладнокръвен, за да изчакам и да дам достатъчно време на дневния Декстър да се разтвори спокойно в околната среда и да усети възбуждащия прилив на мощ, докато Мрачният странник бавно поема кормилото и проверява управлението. Това винаги е ободряващо усещане — да позволиш да те издърпат на задната седалка и да оставиш Странника да управлява. Сенките сякаш придобиват по-резки очертания, тъмнината избледнява до блестящо сиво, от което всичко придобива много по-отчетлив фокус. Тихите звуци стават силни и ясно доловими, по кожата ми полазват тръпки, дъхът ми свисти навън-навътре и дори въздухът оживява от миризми, които несъмнено не се забелязват през отегчителния нормален ден. Винаги съм най-пълен с живот, когато шофира Мрачният странник.