На колко ли е била в началото на войната? На петнайсет? Или на шестнайсет? Оцеляла е и са я прибрали боклукчиите на Гея, за да я доведат тук, загубила не само имущество, родина и близки, но и разума си.
И въпреки това, тя беше богата. Отдавна, на Земята, някой я беше научил да танцува. И тя все още имаше танца и балетните пантофки. А също и безумието. То струваше нещо на Гея. То бе закрила. Онези, които измъчваха лудите, често биваха сполетявани от нещастия.
Роки знаеше, че човеците не чуват музиката на думите. Малкото хора наоколо, дори да бяха забелязали танца й, не чуваха мелодията, която тя създаваше за него. Роки сякаш слушаше филхармонията на Титантаун, докато балерината подскачаше и правеше пируети. Гея беше идеално място за балет. Танцьорката се рееше като перце във въздуха, а когато стъпваше на палци, това сякаш беше естествената човешка походка — доколкото при хората можеше да става дума за естествена походка. Танцът на двукраките бе източник на шеметно вълнение за Роки. Дори това, че можеха да вървят, беше чудо, но да танцуват…
Сред гробна тишина тя изпълни „Силфидата“ на мръсния кей, на ръба на отходната яма на човеците.
Завърши с реверанс и дари Роки с усмивка. Той даде и на нея пакетче кокаин, според него нищожна отплата дори само за усмивката. Тя отново стори реверанс. Той импулсивно измъкна едничкото бяло цвете от многото вплетени в косите му. Поднесе й го. Този път усмивката й бе по-чаровна от всякога.
— Grazie, padrone, mille grazie19 — извика тя, просълзена, и побягна.
— Имаш ли цвете и за мен, куче?
Роки се извърна и видя нисък, як човешки мъжкар, или „самеца-канадец“, както обичаше да се нарича той самият. Познаваше Конъл от три години и го намираше за прекрасно луд.
— Не мислех, че си падаш по човешките…
— А си казал „задник“, Конъл, а съм ти избил някой зъб.
— Нещо да съм казал? Какво има всъщност?
— Едва ли ще разбереш, защото си глух за красотата. Бих сравнил твоята поява с лайно, което пада в автентична порцеланова ваза от времето на династията Минг20.
— Нима? — Конъл се огледа, дръпна за последно от пурата си и захвърли угарката в тъмните води. И сега бе облечен с неизменния си балтон, който според Роки му придаваше интересен дъх. — Видя ли нещо? — след доста дълга пауза се поинтересува Конъл, като не сваляше очи от седемте сестри пазителки на Квартала. Те също се бяха вторачили в него, със свалено, но готово за стрелба оръжие.
— Не. Градчето май е спокойно.
— И аз мисля така. Надявах се ти да надушиш нещо, но изглежда отдавна никой не се е вясвял.
— Ако дойдат, ще го усетя — потвърди Роки.
— Тогава бихме могли да продължим. — Конъл се намръщи и погледна към Титанидата. — Освен ако не искаш да я разубедиш.
— Не мога, а и не бих се опитвал — каза Роки. — Има нещо адски гнило. Трябва да се действа.
— Да, но…
— Не е толкова опасно, Конъл. Няма да я нараня.
— Толкова по-добре за теб.
През онзи първи ден Чироко и Конъл се пазариха. И след години Конъл всичко си спомняше. Той държеше да й бъде роб до края на живота си. Според Чироко срокът бе прекалено дълъг: жестоко и ненужно наказание. Тя предложи двайсет хиляди рота. Конъл кандиса на двеста хиляди. Нейното контрапредложение бе трийсет.
Споразумяха се на петдесет. Но Чироко не знаеше, че Конъл възнамеряваше тогава, а и сега, за изпълни първоначалното си предложение. Щеше да й служи до смъртта си.
Обичаше я с цялата си душа.
То е ясно, че и той бе имал колебания, тежки моменти. Когато стоеше самичък в мрака, неохраняван, започваше да изпитва известно негодувание, да се наслаждава на мисълта, че тя се е отнесла незаслужено зле с него. Тази наслада изпълни много от нощите му и буден във вечния следобед на Гея, той усещаше как започва да се бунтува и познаваше абсолютния ужас. Защото понякога си мислеше, че я мрази — някъде там, в недостижимите дълбини на душата си — и това е ужасно, понеже не бе срещал по-прекрасен човек от нея. Тя му бе подарила самия живот. Сега знаеше нещо, което тогава още не подозираше — че той самият не би постъпил така. Той би убил тъпия, бъркащ се навсякъде абдал, идиота с комиксите. И днес пак би го убил, стига да срещне подобен глупак. Един куршум право в черепа, и толкоз.
В началото беше тежко. Все още се чудеше, как е издържал първите няколко килорота. Чироко почти винаги бе заета и той стоеше изоставен в пещерата, от която нямаше изход. Разполагаше с достатъчно време за размисъл. И за първи път в живота си се вгледа в себе си. Не в отражението си — в пещерата нямаше огледало, и това отначало го вбесяваше, защото го лишаваше от възможността да се възхищава на изобилието от мускули и да види колко обезобразен е сега. В края на краищата започна да използва огледалото на миналия си опит и видяното никак не го задоволи.
20
Минг — китайска династия 1368 — 1644 г, чието управление бележи период на разцвет в науката и изкуството, по-специално в изработката на порцеланови изделия.