Какво имаше? Като сумира всичко, резултатът възлезе на едно силно тяло (сега потрошено) и… една честна дума. И толкоз.
Мозък? Не си струва да се говори. Чар? Ах, не думай, Конъл. Красноречие, целомъдрие, човещина, почтеност, въздържание, честност, благодарност, състрадание? Е…
„Ти си силен — казваше си той. И сам си отговаряше — но не и сега, Конъл, признай си, че тя ще те надвие, стига да поиска.“ Изводите относно външността и здравето бяха също толкова неутешителни.
Какво му оставаше? Като че ли само честта.
Засмя се. „Въпрос на чест“ — бе казала Чироко миг преди Титанидата да го цапардоса в гръб. Така че какво, по дяволите, беше чест?
Макар и да не бе чувал никога за маркиз Куинсбъри21, Конъл бе усвоил правилата на джентълменското поведение. Не бива да се убива в гръб. Изтезанията са в разрез с Женевската конвенция. Винаги се дава предупредителен изстрел във въздуха. Намеренията се съобщават на противника. Дава му се възможност да се брани.
Всичко това бе чудесно, но за игра. А игрите си имаха регламент.
— Понякога се налага да измисляш свои собствени правила — каза му след доста време Чироко. Но той вече го беше разбрал сам.
Дали това означаваше липса на всякакви правила? Не. Просто трябваше той да реши по кои закони да живее, с кои ще оцелее, защото Чироко говореше за оцеляване, а в тази област тя бе ненадмината в цялата история на човечеството.
— Първо разбери доколко ти е важно да оцелееш — каза тя. — После ще разбереш какво да правиш, за да оцелееш.
С враговете нямаше правила. Там не се намесваше честта. Най-добрият начин да ги убиваш бе отдалеч, без предупреждение, в гръб. При необходимост можеше да ги изтезаваш, дори да ги изкормваш. Ако се наложи — да излъжеш. Голяма работа! Нали става дума за враг.
Честта е уместна само сред приятели.
Последното Конъл трудно го схващаше. Той нямаше приятели. Чироко май не бе подходяща за начало — по-скоро бе дяволски добър кандидат за най-зъл враг. Никой никога не бе му причинил и хилядна от това, което тя му стори.
Но той продължаваше да предъвква списъка си. Неговата дума. Беше дал дума. Гол, беззащитен, миг преди смъртта, той бе дал дума — всичко, което можеше да даде, — но я беше дал честно. Или поне така си мислеше. Проблемът бе, че продължаваше да крои планове как да я убие.
Човек едва ли си струваше да живее така. Прекарваше дълги часове на ръба на пропастта, готов да скочи, като се упрекваше за угодниченето си.
Още при първото завръщане на Чироко, след повече от хекторот отсъствие, той сподели с нея терзанията си.
— И според мен дадената дума е хвърлен камък — каза Чироко. — Държа на своята, затова не я давам лесно.
— Но ти би излъгала враг, нали?
— Само ако ми се налага.
Той се замисли над думите й.
— Вече споменах — каза тя, — но не е зле да повторя. Принудителната клетва не е обвързваща. Поне за мен. Щом не е дадена свободно, тя не е никаква клетва.
— Тогава не очакваш да спазвам моята, така ли?
— Честно казано, не. Не виждам причина да го правиш.
— Но защо я прие?
— По две причини. Вярвам, че при нужда ще успея да предвидя ходовете ти и да те убия. А Кларинет вярва, че ще удържиш на думата си.
— Ще го направи — потвърди Кларинет.
Конъл не знаеше защо Титанидата бе толкова сигурна. Скоро пак го изоставиха и му дадоха още време за размисъл, но той откри, че отново поема по старите утъпкани пътеки. Принудителната клетва… и неговата Дума.
Накрая не му остана друго, освен да се затрие или да удържи на думата си. За да изгради от късчето спасено достойнство личност, достойна за уважението на Магьосницата.
Мъжът и Титанидата влязоха в Квартала на Свободните жени.
Преди това пропускът на Конъл бе подложен на щателен оглед и от седемте пазачки, които ги пуснаха с явна неохота. От основаването на квартала преди две години никой мъж, припарил повече от петдесет метра в територията, не бе останал жив, за да разправя. Но Свободните жени представляваха човешка група, която безрезервно признава властта на Магьосницата. За тях Чироко Джоунс беше богиня, свръхестествено същество, героиня от легендите. Влиянието й върху Свободните жени би могло да се оприличи на влиянието, което би оказвал и истинският, живият Холмс върху своите фанатизирани почитатели: тя можеше да получи всичко, което пожелае. Щом искаше този мъж да влезе в зоната, така да е!
21
Маркизът на Куинсбъри — 1844–1900, създал и формулирал правилата на съвременния бокс — употребата на ръкавици, разделянето на мача на рундове и т.н.