Зад поста имаше стометрова пътека, известна като Зоната на смъртта. Както и вдигащи се мостове, метални бункери с тесни бойници, котли с врящо масло, призвани да забавят нападателите докато амазонките не сформират своя отряд.
Една дългокоса, побеляла жена очакваше посетителите. Носеше своите четирийсет и пет години с достойнство, непостижимо за много нейни посестрими. По обичая на Свободните жени тя бе гола до кръста. На мястото на дясната гърда имаше гладък син белег, до седмото ребро.
— Някакви проблеми? — запита тя.
— Здравей, Трини — вметна Конъл.
— Никакви — увери я Титанидата. — А тя къде е?
— Насам — Трини пристъпи от кея върху палубата на ферибот. Последваха я на друга лодка, не толкова внушителна. Разнебитен дървен мостик ги отведе до трета.
За Роки това бе невероятно пътешествие — винаги се бе питал как изглеждат убежищата на хората. Най-често мръсни, реши той. И с твърде малко възможности за уединение. Малки лодки, лодки с платнени навеси и други, открити. До една претъпкани с женски човешки същества от всички възрасти. Видя такива, които спяха в койки, отдалечени от импровизираната пътека, доколкото пространството позволяваше. Повечето жени готвеха около огньовете и дандуркаха бебетата.
Накрая стигнаха до по-внушителен плавателен съд със солидна палуба, акостирал близо до периферията на квартала и откритите води на Ментовия залив. Трини задържа платнището на входа на огромната палатка, за да пусне Конъл и Роки.
На място, вероятно предостатъчно за пет Титатиди, бяха натъпкани шест. Плюс Роки — седем. Единственото човешко същество, освен Конъл, беше увитата с одеала Чироко Джоунс, която бе полегнала на нещо като нисък бръснарски стол в дъното на палатката. Главата й висеше на две педи от масата. Валия (Еолийско соло) Мадригал, която я люлееше между присвитите си жълтеникави предни крака, вдигна острия бръснач от оголения скалп на Магьосницата.
Тя се привдигна и Валия й пошушна да мирува. Роки забеляза, че главата й се клатушка, очите не са на фокус, а думите й се сливат, но това трябваше да се очаква.
— Добре — рече Чироко. — Вече можем да започнем. Режи, щом си готов, докторе.
С изключение на две от Титанидите Конъл познаваше всички. Тук бяха Роки и Валия, разбира се, Кларинет, както и синът на Валия, Серпент. Въпреки че Валия бе на двайсет, а Серпент само на петнайсет, те си приличаха като близнаци. Конъл дълго не можеше да ги различава. Той кимна на Виола (Хиполидийски дует), на Токата, която слабо познаваше, и бе представен на Челеста22 и Кларино от акорда Псалм, които също му кимнаха.
Роки влезе и коленичи до Капитана. Серпент му подаде черна чанта, от която той извади стетоскоп. Докато поставяше слушалките, Чироко сграбчи другия край и го постави върху голата си глава, като я почука с юмрук.
— Донг… донг… донг… — напевно и глухо произнесе тя и се засмя.
— Много смешно, Капитане — каза Роки. И подаде лъскавите инструменти на Серпент, който бе отговорен за стерилизацията. Конъл се приближи и седна до Роки. Магьосницата се пресегна и стисна силно ръката му.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Конъл — каза тя и като че я досмеша, защото пак се развесели. Конъл осъзна, че е дрогирана. Една от сестрите Псалм издърпа одеялата от краката на Чироко и започна да забива в тях игли, въртейки ги между палеца и показалеца си.
— О-ох — пъшкаше Чироко неубедително. — О-ох. Оу.
— Боли ли?
— Не. Не усещам нищо — и отново се захили.
Конъл плувна в пот. Загледа Роки, как се навежда, издърпва одеялото от гърдите на Чироко и поставя ухо на сърцето й. Преслуша я тук-там, после се зае с главата. Повтори същото и със стетоскоп, без да се доверява особено на инструмента.
— Не е ли ужасно топло тук? — запита Конъл.
— Свали си палтото — предложи Роки, без да го поглежда.
Конъл се подчини и разбра, че всъщност в палатката е студено. Или поне потта му стана лепкава.
— Кажи ми, докторе — попита Чироко, — а когато свършиш ще мога ли да свиря на пиано?
— Разбира се — потвърди Роки.
— Това е фантастично, защото аз…
— …никога преди не съм свирила — завърши Роки. — Тази е твърде стара, Капитане.
Конъл не устоя — той никога не бе чувал тази шега. Засмя се.
— Какво по дяволите правиш? — изръмжа Чироко, опитвайки се да се надигне. — Аз умирам, а ти го намираш за смешно, нали? Аз ще… — Конъл не успя да чуе какво ще направи, защото Роки започна да я успокоява. Яростта отмина толкова бързо, колкото се бе и появила и Чироко пак се засмя. — Хей, докторе, дали ще мога да свиря на пиано?