— Благодаря! Докога?
— Докато прекосиш Тетида.
Изчака я да изчезне зад дюната, после да се покаже от другата страна. Габи се поспря за миг на гребена и заслиза надолу, оставяйки дълбоки дири в пясъка. Невероятно бе хубава. Чироко се разрида. Коленичи, после клекна и оклюма глава.
Габи спря на петдесет крачки от нея. Гърлото на Чироко пресъхна — загубила дар-слово, тя не можеше да си поеме дъх.
— Добре ли са всички? — успя да промълви накрая.
— Да — отвърна Габи. — Конъл ги намери. Спаси живота им.
— Знаех си, че от това момче накрая ще има полза. Къде ги води?
— Където отиваш и ти. Ще ги изпревариш.
— Добре. — Чироко се мъчеше да си припомни. Имаше забранени теми. — М-м… то… те…
— Да, те са все още част от ключа. Но не напълно.
— Ключ към какво?
— Не мога да ти кажа сега. Все още ли ми вярваш?
— Да. — Не се поколеба. Имаше и лоши мигове, но… — Да, вярвам ти.
— Добре. Исках да…
— Обичам те, Габи.
Образът започна да се размива. Чироко се разплака, сетне захапа юмрука си. През тялото на Габи прозираше дюната.
— И аз те обичам, Роки. Или сега си Капитана?
— Както желаеш.
— Не мога да остана. Гея е в Хиперион. Движи се на запад.
— Но тя няма да отиде в Океан.
— Не.
Габи бе несъществуваща дребна жена. Само един силует, една химера, халюцинация… и вече си бе отишла.
Чироко не се помръдна почти цял рот, опитвайки да подреди мислите си, втренчена в стъпките на Габи върху дюната. Накрая, както неведнъж досега, не посмя да ги докосне. Боеше се да не открие, че те не съществуват.
Ледената покривка на северна Тея започваше в зоната на здрача и се извиваше на юг и на изток. Чироко тичаше по ръба й, в благословения хлад.
И дума не можеше да става да пресече Тея от север. Не че планините бяха непроходими — та Чироко ги прекосяваше по веднъж на два килорота, — просто сега нямаше време. Затова избра бързия маршрут през заледения Офион, чиито води преполовяваха областта на вечната нощ.
Спря, когато затъна до колене в снега, все още гола. Само за секунди отвори раницата, обърна дрехите и ботушите така, че да се вижда бялото им опако, и забули раницата и косата си с бели шалове.
Хукна пак, но усети умора. Щом толкова скоро й се доспа, значи се е надценила. След тази констатация потърси сигурно убежище.
Потребностите й бяха спартански. Издълба дупка в една пряспа, сви се вътре и се барикадира със сняг. Докато се унасяше, си припомни, че е на максимум петдесет километра от мястото, където Робин от Ковън се бе зарила в снега — капнала, уплашена, пренебрегнала опасността, — за да се събуди с пневмония. Робин едва не загина в Тея.
Чироко просто заспа. Три часа по-късно се събуди, отърси се от снега и затича отново.
Измина шестстотин километра и почти половината път през Метида, преди отново да й се доспи.
Имаше и такива, дето не биха го повярвали, ала Чироко Джоунс — същата, за която се мълвеше, че можела да възстанови откъснатия си крак, да се превърне в серпент, леопард или акула, да надвие дузина Титаниди и да мине незабелязана през осветена стая, — та същата тази Чироко Джоунс имаше граница на възможностите си. Приказките естествено бяха преувеличени. Вярно, притежаваше магическа сила и умееше така да омае човеците, че те да повярват, че е изчезнала. Освен това, когато преди седемдесет години загуби лявото си стъпало, тя го възстанови, но едва ли би успяла, ако ставаше дума за цял крак. И не можеше да стои вечно будна като Титанидите.
При тази мисъл нуждата от сън стана непреодолима. Но съвсем беззащитна просто да легне там, докато не пропълзи някой, готов да я убие…
Намираше се в южна Метида, област под голямото море Посейдон, отвъд блатото на име Стеропа23, най-голямата забележителност на Метида. Тук беше савана: равнинна, тревиста, тук-там с ошмулени от вятъра дървета. В Африка по клоните им биха се изтягали големи котки — или поне така си го представяше Чироко, нищо че не познаваше Африка. Ала на Гея дърветата бяха алени и без листа. Мязаха на схеми на кръвоносна система с дебели стволове, разклоняващи се на все по-тънки и по-тънки капиляри.
Чироко смяташе да спи като котка на едно от тях.
Отново се съблече, уви раницата си с червен шал. Изряза в дънера дълбоки жлебове, по които потече ален сок. Натърка с него кожата си и постепенно се превърна в огненочервена жена. Покатери се на як клон на трийсетина метра над земята и се настани така, че да не падне. Заспа начаса.
В Диона най-сетне забави темпото.
Тук се чувстваше в безопасност — ако не от хората, то поне от Гея.
23
Стеропа (гр. — „блясък“, „мълния“) — една от плеядите, съпруга на Арес. Според друг мит — съпруга на речния цар Ахелой, майка на сирените. — Б.пр.