— Какво? — Чироко я гледаше втренчено.
— Н-н-нещо, което на-на-направих.
— Няма да те бия, Нова, но ти ще ми кажеш какво е то.
Шепотът й почти не се чуваше.
— Ами… любовен прах…
— Тя взе някои съставки от кухнята — обади се Серпент.
Чироко се извърна и остана безмълвна. Никой не шавна. Накрая отново се обърна към тях.
— Крис — каза тя и го посочи. — Три радиоапарата. Три. Донеси ги тук, после ела при мен в пещерата.
Крис побърза да излезе, без да отрони дума.
— Валия. Вземи радио и тичай в Белинзона. Свикай всички Титаниди, които все още уважават Магьосницата. Намери ми живи зомбита, и то повечко. Но без риск за живота. И поддържай радиовръзка с мен.
— Слушам, Капитане.
— Роки, ти оставаш тук. До следващите инструкции, след като разберем как ще носят Адам до Пандемониума.
— Слушам, Капитане.
— Серпент. Веднага щом ти донесат радиото, поемаш на запад, но пази силите си. Не можеш да надбягаш Ангел, но ние ще гледаме да те насочваме. Вземи оръжие.
— Слушам, Капитане.
— Конъл, ти идваш с мен. Робин, Нова, елате с мен или останете тук, както желаете.
Вече се беше насочила към изхода, когато ритна едно от търкалящите се яйца на Титаниди, играчките на Адам. Замръзна на място, после бавно отиде при яйцето, наведе се и се вкамени. То беше прозрачно.
Хвърли го и за миг остана с оборена глава.
— Събери всичките тия яйца, Роки — нареди тя. — Увери се, че нищо не си пропуснал. Направи всичко в стаята на пух и прах, ако трябва. Ще поискам сметка по радиото на Крис, щом тръгнем. И когато си убеден, че си събрал всичките, ги унищожи.
Доста й костваше, но Чироко успя да отклони мислите си от яйцата и пак да ги насочи към проблема.
И Робин, и Нова щяха да тръгнат с нея. Не се опита да ги разубеждава, нито пък попита за причините. Последваха я в джунглата и сега вървяха нагоре по хълма към пещерата.
Интересно колко бързо човек се връща към привичките си. Навикът й да командва. Плод на упорит труд, чийто фундамент бе поставен във времена, когато твърде малко жени можеха да й послужат за пример. Разговори със стотици ветерани, капитани от флотата, като някои бяха командвали кораби още през Първата ядрена. После дойдоха астронавтите, новите традиции и методи… и въпреки всичко те доста приличаха на старите. Мъжете са си мъже. И никой не умираше от желание да се подчинява безусловно на една жена, макар че бяха малко по-склонни да изпълняват заповедите й отколкото през 1944 година.
Имаше хиляди неща за научаване, десетки хиляди начини да постигнеш власт над мъжете и женит. НАСА бе спонсорирала курсове за обучение на лидери и Чироко ги изкара всичките. Изкълва автобиографиите на вождовете.
Тайничко си знаеше, че няма талант да командва. Всичко беше измама, но щом успяваш да я поддържаш двайсет и четири часа на денонощие, значи няма по-умен от теб.
Загуби първия си екипаж. После така и не успя да обедини оцелелите във функционален екип. Всеки пое по свой собствен път — с изключение на Габи и Бил — и тя живя години с дълбокото чувство на провал.
В НАСА настана смут, когато само двамина от седемчленния екипаж на „Рингмастър“ склониха да се завърнат на Земята, и се вбесиха при вестта, че сред петимата дезертьори е и капитанът. Но НАСА беше гражданска организация и Чироко реши, че след като задълженията й отпадат и е дала пълен отчет за станалото, тя е в правото си да се оттегли на място, което сама е избрала.
На ония от НАСА адски им се искаше да я съдят, дори в нейно отсъствие. Но им остана едничката утеха да създадат десетина комисии и съвети.
След почти век размишления по въпросите за вождизма, Чироко стигна до някои изводи. А именно, че от лидер до лидер има разлика. Делеше ги на добри и лоши. С известни резерви приемаше съществуването на железните, които се смятаха за непогрешими и в отличие от Чироко не знаеха що е съмнение. Те бяха егоманиаци, мономанияци, мегаломаниаци — Атила, Александър, Шарлеман28, Мусолини, Патон, Суслов, — мъже с мании, манипулирани мъже, нерядко психопати или параноици. Допускаше, че са си разбирали от работата, но според Чироко цялата тая кохорта от предводители бе допринесла светът да се превърне в едно отвратително място.
От десетилетия лично тя бе освободена от този вид отговорност. Най-доволна бе когато никой не зависеше от нея и тя не зависеше от никого. От двайсет години единствената й отговорност бе да се опази жива, на всяка цена. Сега нещата май щяха да се променят.
Но все пак бе доволна от собствената си гъвкавост предвид назрялата промяна.
Крис настигна групата на входа на пещерата.
28
Шарлеман — 742–814 г. крал на франките, император на Свещената Римска империя, наричан също Шарл (Чарлз) Велики. — Б.пр.