Той се огледа още един път:
— Ела, нека видим дали сме сами в градината.
— Че кой ще се разхожда тук по това време? — прошепна Бендидора и повдигна рамене в недоумение, но тръгна след Ермиар.
Двамата се отправиха към центъра на залата, натам, където се извисяваше Живото Дърво, но изгасиха факлата. Вече разчитаха само на светлината от нощното небе и кълбетата вечна светлина.
Докато пристъпяха внимателно сред растенията, от покрива се спусна сянка и закри светлината. Нещо злокобно и огромно, с широко разперени криле се връхлетя върху Бендидора и я повали на земята. Ермиар в този момент се намираше сред дърветата и съществото не го забеляза. Сърцето му се разтуптя като лудо, когато видя светъл силует надвесен над момичето, но се осъзна и извади меча си. Втурна се с най-голямата скорост, на която бе способен, и с един замах отсече главата на звяра. Тялото се свлече върху Бендидора, която бе изгубила съзнание. Ермиар се наведе над нея, но в този момент срещу него кацна още едно крилато същество, лунните лъчи го осветиха така ясно, че Ермиар ахна. Той никога не бе виждал такава красота, дори не си бе представял, че може да съществува. Създанието приличаше на жена и сива едновременно. Но за разлика от сивите, които бяха с по-тъмен цвят, това същество искреше бяло и чисто, сякаш създадено от светлина. Чертите й бяха невероятно нежни, очите — големи и светли, а косите, както у сивите, имаха тъмен цвят и се движеха самостоятелно в различни посоки като морски талази. Ермиар забеляза на ръката й, изписани от рамото до китката, някакви непознати черни йероглифи, а петте пръста завършваха с остри нокти. Тя бе разперила настрани белите си криле и стоеше гола, приклекнала като дебнещо плячката си диво животно, с крака и ръце на земята. Когато видя, че Ермиар е обезглавил другото създание, вдигна нагоре глава и нададе силен писък. Този звук проникна в мозъка на Ермиар с невероятна болка. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне на хиляди парченца, че нож разкъсва плътта му или някой изтръгва сърцето му. И той загуби съзнание.
Събуди се, а студът проникваше до костите му. Лежеше на голата земя, а нощното небе над него блестеше ярко и необятно, изпъстрено от звезди. Намираше се някъде извън манастира всред Карпонилските гори. Създанието стоеше до него и го наблюдаваше с широко отворени очи. Той се размърда, надигна се и седна на земята с лице към нея. Нямаше как да не се възхити отново на невероятната й красота и сиянието, което тялото й излъчваше.
И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с това неземно същество:
— Какво си ти?
В съзнанието му прозвуча глас, нежен и топъл:
— Ти уби моя мъж — създанието не бе помръднало устните си, само продължаваше да го гледа втренчено. Гласът й проникваше единствено в неговата глава, тя не бе издала и звук, а разговаряха.
— Сега ти ще бъдеш мой мъж — продължи да звучи гласът й в главата му.
Ермиар се запита дали не сънува. Всичко това бе толкова невероятно, че разумът му отказваше да повярва. Тогава тя се приближи на сантиметри от него и той усети как го заливат топли вълни, някакъв необясним, но много приятен гъдел пропълзя по цялото му тяло.
— Ти ще бъдеш мой мъж — отново прозвуча в главата му. После тя се отдръпна.
— Но как? — попита той, уплашен и объркан. — Как ще бъда твой мъж, какво си ти?
— Аз съм асура. Трябва да оцелея и да остана единствена.
— Не мога да бъда твой мъж — отговори Ермиар, — аз съм човек.
Като чу тези думи, тя отново се озова съвсем близо до него. Вече не беше толкова красива, гневни искри летяха от очите й, а устните й се разтегнаха и откриха бели и остри зъби като на хищник.
— Ти ще бъдеш мой мъж — прозвуча гласът й в главата му. — Аз няма да умра, не толкова скоро.
Тогава асура се вкопчи в него с неочаквана сила, разпери криле, вдигна се нагоре с мощен плясък и го понесе със себе си из небесата. Когато осъзна, че лети във въздуха, Ермиар се впи с всичка сила в тялото на създанието и затвори очи. Усещаше как вятърът брули косите му и прониква във всяка гънка на дрехите. За негов късмет асура съвсем скоро отново стъпи на земята и отпусна силната си прегръдка. Ермиар разбра, че вече не се намира във въздуха, и отвори очи. Все още стискаше в ръцете си тялото на създанието и по кожата му отново пропълзя топлината. Сякаш асура излъчваше някакви вълни, нещо, което го привличаше към нея и замайваше съзнанието му. Тя се изплъзна от прегръдката му и той почти почувства болка. Тогава създанието хвана ръката му и го поведе към едно гигантско дърво. Скрита в огромното му коренище, зееше черна дупка. Двамата потънаха навътре в леговището на Майката.