Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, може да се определи и на коя техника залагат в боя.
Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци, защото при война се придвижваха пеша, а и така се биеха.
„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък и мятането на копие и в битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.
„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички останали употребата й се считаше за недостойна — на война или в мир. А и самите „воини на змията“ я използваха само при определени обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.
„Сивите вълци“ владееха до страст боя с мечове и с копия и ездата. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те танцуваха смело танца на смъртта.
„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далеч отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.
И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите, но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур, и само той притежаваше властта да ги направлява.
Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, синът на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, баща му и втората майка му бяха някак чужди, така и не намери общ език с тях.
Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение към семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите. На жената в Биляра се гледаше по по-различен начин, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но на жените им липсваше свободата на мъжа. Уважението и зачитането им стоеше на първо място за всеки билярин, но се намираха и такива жени, които искаха повече от това, желаеха свобода. Ала тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярите, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай се спазваше и едно правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Прегрешилите ги очакваше смърт.
— Гръм да я убие — Ермиар ядно се изплю на земята.
Мислите запрепускаха през главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечнобяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и държанието й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Заради надменността и гордостта й Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Как той бе пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и бе поел риска от отлъчване от полагащата му се длъжност и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан-предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.