Той продължи да се взира в огъня. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над и за всичко заобикалящо го. Завърнал се наскоро в Исиней, той не беше подготвен за такъв проблем. Трябваше да реши как да постъпи. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, защото, ако остави нещата така, може да предизвика гибелта на семейството си и дори война между областите. А какво би направил кан-император Издулор — върховният владетел, който наред с политическото върховенство бе и пазител на морала в Биляра? Ермиар не искаше и да си помисли за последствията, ако родът му предизвика подобен скандал. Нуждаеше се от съвет. Но от кого? Той отново се изплю гневно, сякаш по този начин изхвърля яростта от себе си, и разпали с един клон огъня. Чуваше как конят пасе зад гърба му и от време на време пръхтеше и тръскаше глава. Ермиар се изтегна и затвори очи, но дълго не успя да заспи.
Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде и в просветлялото вече небе прехвърчаха шарените гуги и весело чуруликаха. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откак се бе завърнал в Исиней, не успя да намери общ език с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала бе най-подходящият човек за това.
След близо четири часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Слънцето бе изгряло високо в небето. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха лъчите му и Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина по моста на източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. Тропотът на коня по каменните плочи заглъхваше в тесните улици. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразна стока: глинени и медни съдове, топове разноцветен плат или сочни плодове… Виждаха го и спираха встрани от пътя, за да изчакат отминаването му. Препускайки, дочу не едно гневно възклицание заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, ограждаща двореца, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Остави коня в конюшните и се запъти към един от задните входове. Изкачи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от ка-придружителките. Придружителките и придружителите бяха роби, пленници от битки най-вече със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. От време на време, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха граничните поселища на Биляра, но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези бяха продавани във външния град, но само най-заможните жители на Исиней можеха да си позволят лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в двореца, а тези, които се представяха най-добре, ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-царицата и кан-предводителя. Много рядко се случваше някой от тях да избяга и да се върне към предишния си живот, защото битието на придружител ги спасяваше от хилядите лишения, които бяха принудени да търпят като свободни хора, а децата им ставаха пълноправни граждани на Биляра.