Почти разчитам в очите му различните отговори, които би могъл да даде. Процесът изглежда болезнен за него.
— То е за вас — казва накрая той.
Преди да успея да го попитам нещо друго, той тръгва нагоре по стълбището. Излъсканите му кожени обувки блъскат по дървените стъпала с излишна сила — може би, за да му попречат да чуе по-нататъшните ми коментари или да уведомят някого за моето идване.
Следвам го.
На стълбището е топло и сумрачно, издигащата се топлина става все по-гъста с всяка крачка нагоре, мазилката по стените лъщи от влага. Сякаш влизаме в някакво огромно гърло. С появата на това впечатление чувам и звук — приглушеното дишане на друго живо същество, освен мен и лекаря. Или по-точно два звука, които се наслагват ритмично един върху друг. Единият дъх е висок и слаб, като в сетна борба на смъртен одър. Другият е басов трепет, който не толкова се чува, колкото се усеща.
Когато стигам на втория етаж, там е тъмно като в рог. Дори поглед назад към пътя, по който дойдох, разкрива само блед отблясък от светлината в чакалнята.
— Докторе?
Гласът ми сякаш съживява лекаря, който включва мощно фенерче и ме заслепява.
— Le mie scuse1 — казва той и навежда лъча към пода.
— Не работи ли осветлението?
— Няма ток. Изключен е в цялата сграда.
— Защо?
— Не съм питал. Мисля, че… — Той търси най-точния израз. — … че е откачена от мрежата.
За пръв път се вглеждам внимателно в лицето на човека. Фенерчето го осветява отдолу, така че паническото му изражение става почти карикатурно.
— Защо правите това? — питам. Този въпрос също предизвиква тръпка на притеснение.
— Не мога да кажа.
— Принуждава ли ви някой?
— Няма действие без избор — изрича той с леко променен акцент, сякаш цитира нечий чужд отговор на същия въпрос.
— В безопасност ли сме тук?
Жалната напрегнатост на въпроса ми изненадва самия мен, но не и лекаря, който за миг притваря очи, като че го е споходил спомен, изпълнен с непоправима скръб.
После рязко посяга към нещо на масата зад себе си, а фенерчето се прехвърля в другата му ръка и разкрива, че сме на площадка с достъп до поне три затворени врати. Няма никаква украса. Само лек блясък на влага по белите стени.
Лекарят отново насочва фенерчето към мен и задържа лъча върху гърдите ми. Сега виждам, че ми поднася чисто нова дигитална видеокамера.
— За вас — казва той.
— Не я искам.
— За вас е.
Той пуска камерата в ръката ми.
— Какво да правя с нея?
— Не ми казаха какво да правите. Само да ви я дам.
— Уговорката не беше такава.
— Няма уговорка — казва той и трепва, сякаш се мъчи да не избухне в груб смях. — Сам ще решите какво да правите с нея, професоре.
Лекарят се раздвижва. Отначало предполагам, че ще ме придружи до една от стаите, чиято врата ще отвори, или може би ще ме поведе към по-горния етаж. Но той минава покрай мен — лъхва ме кисела миризма на пот — и виждам, че се кани да слезе надолу по стълбището.
— Къде отивате?
Човекът спира. Насочва лъча към най-далечната врата.
— Per favore2 — казва той.
— Ще ме чакате ли? На долния етаж? Ще бъдете ли наблизо, ако ми потрябвате?
— Per favore — повтаря той. Лицето му е прежълтяло като на човек, полагащ отчаяни усилия да не повърне, преди да стигне до най-близката тоалетна.
„Една минута.“
Само това си мисля, докато правя крачка към вратата.
„Една минута, за да видя каквото има за гледане, после докладвам на онзи човек или на някого друг долу, а след това си тръгвам. Вземам безплатната екскурзия и парите, и бягам. Изпълнил съм обещанието си.“
А истината? Отварям вратата и прекрачвам вътре не заради парите на Мършавата жената или за да изпълня своята част от сделката с нея. Всичко е много по-просто.
Искам да видя.
Един мъж седи на стол.
Изглежда заспал. Главата му е клюмнала напред и брадичката докосва гърдите. Макар че не мога да видя лицето му, имам възможност добре да огледам оредяващите и прошарени рижави къдрици, розовото плешиво петно на темето — типичен знак на мъжката средна възраст. Облечен е с официален панталон, риза на тънко райе и кожени мокасини. Брачна халка. Слаба фигура с леко заоблен корем на човек, който цени добрата храна, но все пак е достатъчно суетен, за да се бори с нейните последици чрез упорити физически упражнения. От пръв поглед всичко в него издава човек с добър вкус, макар и без страст към авантюрите, професионалист, баща. Човек като мен.