— Искаше да ми кажеш, че ме обичаш въпреки това? Сигурно. Добрият учен обича своите експерименти.
— Особено успешните! — добави той с боязлива нежност.
— И какво, сега ще ме наблюдавате как ще се държа, след като знам ли? Втората част на програмата.
— Сега и ти ще участвуваш като наблюдател. Всичко премина според очакванията.
Тя се загледа към кротналата се в дъното под пулта за управление многоръка топка на командирския киборг.
— Гия, ти си повече галактически човек от мен. Кой знае колко си изтърпял, горкичкият! Аз не бих изтърпяла.
— Ти търпиш пък нас.
— Не е същото. Киборгът е създаден да търпи хората.
— Глупости, Астра! Не си никакъв киборг.
В инстинктивен споменен унес тя се опита отново да го доближи към себе си:
— Обичах те и ти се глезех като дете на баща си, после като момиче на по-големия батко, после като жена на добрия и нежен съпруг…
— Никога не си се глезила!
— Е, да, един киборг не би трябвало… Но нали все пак съм правила и неща, които нормалният човек няма да прави? Поне забавно ли ти беше да ме наблюдаваш?
— Обичах те — каза той простодушно. — Точно такава те обичах!
Тя искаше да се трогне, но компютърът в главата й вече съставяше уравнението.
— Урания е също като мен, нали? Две астропилотки, изобретени да водят междузвездни експедиции. Само дето не могат да раждат астропилоти. Нарочно ли, или е грешка в експеримента? Защо изобщо го започнахте най-напред с жени? — Видя и цветово колко болезнено се сви душата му, но се отказа повече да го щади. — Впрочем Амиран е преди нас, нали? По-стар експеримент. Той ли ви накара? Една безплодна галактическа жена за предпочитане ли е пред безполов галактически мъж?
— Той води наблюденията — не отговори Георг на нито един от въпросите й и сигурно не беше случайно.
— Наблюдателите сте ти, Захариас и Кардинала? Има ли още?
— Другите не бива да узнават, Астра!
— Спокойно! Единственото, което застрашава експеримента, е да не би внезапно да ми се прище да бъда като вас, но май няма такива изгледи.
— Къде отиваш? — застигна я тревожно червеният облак на гласа му вече при изхода.
— Да поспя. Какво толкова ще говорим? Обещавам ти обаче, че няма да ти се карам повече за Вивалди. Явно и генетически не ми е дадено да ви разбирам щуротиите.
Астра прекоси краткото разстояние до командирското жилище, което единствено се намираше близо до командната зала, без да усеща студения напор на вятъра в коридора. В спалнята се разсъблече пред голямото огледало на гардеробната врата, но не се зарадва както друг път на отражението си. Тази великолепна женственост беше изкуствено създадена и сигурно затова другите мъже инстинктивно й се плашеха. Прокара длани по тялото си. Безупречно гладката му кожа се напипваше еластично твърда, сякаш лишена от подкожни тлъстини, сякаш пластмасова. Тя се сети за нещо, което бе видяла някога, момиче още, без да му обърне внимание, смятайки го за нормално. Вдигна гърдите си така силно нагоре, че изпита болка от опъването им. В тяхната основа се виждаше, косъмно тънка, линията на отдавнашен разрез. Не, в тия необичайно корави гърди сигурно нямаше млечни жлези. Техните зърна не бяха безчувствени за мъжка ласка, но Гия не случайно никога не бе ги мачкал — да не повреди нещо.
Тя затръшна гардеробната врата и подвикна към видеофона:
— Амиран!
— Ето ме! — отзова се той веднага и повторно извика: — Хей, много си хубава!
Тя не прикри тялото си. Лекарят не можеше да бъде съблазнен, но можеше поне мъничко да му се отмъсти, затова го назова и с превода на грузинското му име:
— Прометейчо, кога ще ми кажеш какво сте напъхали в това мое конфекционно тяло на галактическа жена?
— Молих те да не ме наричаш така.
— Защо?
— Щом вече си узнала, скоро ще разбереш и че вашият Прометей не е нищо в сравнение с нас. Него са го приковали към някаква скала и орел му е кълвал само черния дроб. А нас, Астра, са ни оковали за хората, за да ни кълват душите. Дори човешки имена не са ни дали! Не имена, а символи! Виж им само детинския акъл!
Очаквала неизменните, иронично весели утешения, тази внезапна горест, бликнала като бяло-розови и черно-виолетови кълба над вулканичен кратер, я привлече към него с магнита на неудържима обич.
— Затова ли ни прекръсти с Ури? Ти наистина си чудесен! Не се безпокой, мили, сега ще стане по-весело, ще видиш!
— Ще стане. Ако ме слушаш, ще стане — потвърди той, но усмивката му явно не вярваше. — Само не мисли за себе си, чуваш ли, и за нас не мисли! Карай я както досега…