— Понеже стана дума за Максуел, ще ви припомня нещичко, което не бива да забравяме. Той съставя четири уравнения, за да обясни опитите на Фарадей и другите с електричество. Да, но уравненията му се оказали без симетрия и естетическото му чувство се възбунтувало. За да въведе симетрия, той допълнил едното от уравненията с намислен член, като го нарекъл „променлив ток“. А тогава бил известен само един вид ток и никакви експерименти не сочели съществуването на друг. Хрумването му дошло единствено от нуждата да удовлетвори своето чувство за хармония в уравненията. Но тъкмо насила хармонизираното уравнение след години предвидило електромагнитното излъчване с цялата му гама, после подтикнало Айнщайн да създаде теорията на относителността и така нататък, та чак до нашата експедиция. Открай време хората са усещали естетическото си чувство като сетиво на познанието, а най-умните са го и следвали…
Лицата, пръснати като шахматни фигурки из квадратчетата на конферентния екран, го слушаха с различни изражения — от снизходителната или насмешлива почтителност към възрастта му до вкоравено от досадата презрение. Дядо Елиа обаче гледаше очевидно само към Астра, иначе не би продължавал благата си нравоучителност като пред малолетна аудитория:
— Та искам да кажа. Сигурно не случайно се пръкна сега името на Максуел. Може пък нашата интуиция да е кръстила тия частици „демончета“, защото отново се намираме в неговото положение, не знаем как да хармонизираме уравненията си. Е, тия момчета си имат някаква интуиция, нека им се доверим, па дано намерят покой математическите ни душици!
— Добре де, какво искат от нас? — сопна се едно от квадратчетата, ядосано от изненадващото преминаване на най-консервативния астрофизик в противниковия лагер.
— Да бе, наистина! Какво всъщност искате от нас? — възкликна Дядо Елиа, сякаш забравил кое бе го накарало да изнесе урока си.
Кардинала и Захариас се спогледаха и астропилотът отстъпи:
— Нещо, което за съжаление не е чак толкова щуро. Дядо Елиа го разбра, благодаря ти, Дядо Елиа! Съставили сме скайарта по нашите си закони на естетиката и пак с надеждата за познание. Нека не чакаме Новата година, защото имаме нужда от повече демончета. Да го изстреляме към черната дупка и веднага сами да тръгнем натам!
Астра бързо обходи с поглед целия екран. Астрофизиците съсредоточено се мъчеха да разберат годен ли е за преглъщане този хап, обвит с желаното от тях лакомство, да идат по-близо до черната дупка. Другите видимо бяха стъписани и от двете. Първа се обади Сения, отново в зелено кресчендо:
— Искате с вашите щуротии да я закриете, да объркате всичките ни наблюдения?
Георг се намираше в спалнята им и през цялото време бе стоял със затворени очи, та Астра бе решила, че пак е унесен да слуша своя Вивалди, но той внезапно проговори с деликатна закачливост:
— Кардинале, кажи й го по-ясно! Убедени сме, че там вътре седи някой, който, щом види скайарта, ще ни изръкопляска и ние ще го чуем. А освен това й кажи, че ще тръгнем по друго трасе!
Екранът като че ли вкупом омекна пред очите на Астра и само черната хубост на Урания изсивя:
— Вие сте луди! Да излагате кораба на опасност! Няма да позволим промяна в програмата!
В гърдите на Астра отново бликна треперливо студеното предчувствие за заплаха. Имаше и основание да прекъсне дискусията, защото се внасяше без предварителна подготовка съвсем друг, съдбоносен въпрос.
— Край на приказките! Имаме си и друга работа. Да гласуват само лудите!
Но сякаш тъкмо с обидната ирония постигна обратното. В долния десен ъгъл на екранните квадратчета заизгряваха сините точки на компютърното преброяване. Единствено под лъскаво черната брадичка на Урания сигналът бликна с кървава ярост. Навярно и предупредителният надпис на Сейчи за прекалената сериозност бе допринесъл за този обрат в душите на хората — умопомрачение, в което никому вече не се искаше да се опозори с трезвомислие. Изблик на отчаянието им ли беше и тази идиотска реакция?
Астра осъзна, че всички гледат сега в очакване на командирското вето, иронията й бе им го обещала. Стори й се, че предусеща и облекчението, с което биха го посрещнали, и самата изпита злобата си като облекчение, когато им се закани в себе си: „Не, милички, няма да ви направя удоволствието да се пишете безнаказано герои!“ И все пак се наложи да смаже още нещо в себе си, за да протегне ръка към миролюбиво синьото конче.