Запленяваше ги не толкова показваното, то им беше познато, колкото собственият им копнеж по него. В свободните си часове хората зяпаха на панорамния екран в каюткомпанията раждането на човешкия свят, както първолачета поглъщат първите уроци по география или зоология. Детското в душите им се опияняваше от компютърно красивото зрелище и когато подсъзнателно го сравняваше с мястото, където се намираха сега, сгъстено съпреживяваше собствената си история от мрачната пещера до уютния космически дом на трилиони километри от нея. Създателите на скайарта добре бяха пресметнали психологическото му въздействие. Бяха го превърнали в действително новогодишен празник с цялата му чувствена гама от меланхолното прощаване с миналото до трепетното упование в онова, което щеше да настъпи.
Най-често коментираха хрумването на Сейчи Омара да покаже на десеткилометровия екран популярната снимка на Айнщайн, изплезил се някога на досадилите му фоторепортери. Тази снимка бе надживяла вековете, превърнала се в нещо като икона, защото всяко време си я тълкуваше по своему. Едни съзираха в нея презрителното изплезване на земния гений към земната посредственост. Други — веселото надмогване на относителността над класическите представи за небесното устройство. Трети — подигравката на космоса към евклидовия затвор на човешкия череп… Но кому бе се изплезил Айнщайн сега и тук в глъбините на квантовия свят?
На черната дупка ли се плезеха хората с неговия език и на демоничните сили в нея? Защо пък не! Не показва ли и детето някому езичето си, да го предизвика да открие някоя своя слабост, а най-вече — да му докаже, че не го е страх? Нали и те са дошли чак тука, за да демонстрират можене и храброст, да вложат в шеговитото си изплезване своето дружелюбно предизвикателство към някого, който в отговор също би могъл да им се оплези и да се разсмее? Но дори да го разсърдят, винаги ще успеят ако не да го сдобрят, то презглава да избягат от неговия гняв.
Така бе програмиран и новият им курс: постепенно спускане по широка парабола и бързо отдалечаване, ако онова, което по навик още наричаха „черна дупка“, изригнеше нещо насреща им или внезапно протегнеше към тях прекалено силни гравитационни пипала. Иначе щяха да се поносят край нея някой и друг месец в предпазливо снижаваща се орбита и отново да се върнат в предишния маршрут.
10.
Астра много се пазеше да приписва собствените си преживявания на другите двама. Земята едва ли е възнамерявала да създаде новата раса на конвейерен принцип, както трите супермогъщи, но еднакви командирски киборга. Нужни й бяха не полумашинни същества, не кентаври, а хора, способни за дълго или завинаги да обитават далечните изследователски станции, да стигнат един ден и до звездите. Тя все по-често забравяше за вживените в тялото й автомати или се сещаше за тях без предишната горчивина. Кожата и мускулите й не бяха загубили нито необикновената си сила, нито свежата гъвкавост, а това понякога гъделичкаше женската й суета. Всички на борда бяха видимо остарели, само те тримата си останаха такива, каквито потеглиха. Но тя знаеше, че суетата е опасно качество, защото може да създава конфликти, и бързаше да надникне по-дълбоко в огледалото на душата си.
Там именно сякаш изведнъж всичко остаря в оня миг, когато протегна ръка към синьото копче за гласуване, против волята си, но с една полусъзнателна готовност да се подчини. Коя от двете бе изневерила на предназначението им? Урания ли, която още се бунтуваше срещу промяната в програмата, или тя, след като и двете еднакво изпитваха онова предчувствие за опасност? Защо еднаквото предчувствие ги раздели и противопостави? Защо, докато Урания ходеше из кораба като черна Касандра, вещаеща гибел за своята космическа Троя, и настояваше да изпрати частно донесение до Земята, тя се чувствуваше почти слята с щастливото оживление на екипажа?
Още не можеше да се види в образа на добричка възпитателка, повела своята детска градина на разходка из природата, а като че ли нататък бе тръгнала в своето преображение въпреки опитите си за негодувание: „Ама отгде-накъде ще съм длъжна да обичам всеки глупак!“ И само за тази, към която бе привързана като близначка, все още намираше остатъци от способността си да бъде груба.
— Сестро — предупреди я с ледена свирепост, — ако продължаваш да разваляш настроението на борда, ще те напъхам в изолатора!
Лицето на негърката стана още по-красиво от нахлулата в него кървава насмешка. Думите й засвяткаха като счупено с трясък стъкло, блъснаха бялата астропилотка с острия мирис на лабораторен химикал: