Трудно бе да му опише с думи онова, което от време на време вътрешните й сетива виждаха ту като смрадлива тинеста топка, която набъбваше и пускаше мехури отровен газ, ту като онази хипотетична Риманова сфера, в чиито гравитационно затворени, невидими стени тя се блъскаше, отчаяно търсейки изход.
Без да вдига излишен шум, Георг — тогава той беше в командирско дежурства — обяви извънредна проверка на всички системи на кораба. Застави астрофизиците да обгледат отново цялото пространство на милиони километри наоколо. След няколко дена й съобщи:
— Всичко е наред. Черната дупка е далеч и е спокойна. Като ги запитах може ли оттам да се очаква опасност, изсмяха ми се. Засилва ли се усещането ти?
— Не, но не се и разсейва.
— Не казвай на другите. След време пак ще ги накарам да проверят.
— Нямам доверие на астрофизиците — въздъхна тя. — Толкова много знаят за космоса, че не могат да ти кажат нищо определено. Какво точно представляват тия демончета?
Онова, което някога бяха обявили за черна дупка, бе опровергало класическите представи за звезда в колапс, непреодолимо поглъщаща околната материя. То поглъщаше, но и изстрелваше около себе си разнородни потоци от частици, обменяше материя с околния вакуум.
— Частици като частици — рече Георг. — Изглежда, виртуалните се превръщат в тях.
— Да, ама тия направо ми бомбардират мозъка.
Георг ставаше винаги много предпазлив в усмивките си, когато жена му бе ядосана или разтревожена.
— Е, ти си издръжливо момиче!
— Издръжлива съм — съгласи се Астра и потръпна от себеотвращение.
Още невръстно дете бяха я облъчвали с какво ли не, на какви ли не мъчения я подлагаха, с какви ли не препарати тъпчеха телцето й все заради това, че един ден щяла да води далечни експедиции в космоса. А не успяха да погубят детството й, защото необичайното смесване на сетивните й възприятия я държеше непрестанно в един забавно пъстър свят, където всяко нещо придобиваше триизмерни образи от багри, звуци и аромати. В този свят тя не се усещаше самотна. Нито веднъж там не й доскуча въпреки лабораторно строгия режим на възпитанието й.
Георг, най-младият асистент на баща й, беше един от главните й инквизитори. По-късно той пое и астропилотското й обучение, съвсем естествено, като продължение на обучението, стана и неин партньор в това първо пътешествие извън слънчевата система.
Амиран беше прав — тя не познаваше любовта. Никога не бе й хрумвало нещо глупаво и безразсъдно, нито в астропилотското училище, нито в лунния колеж се остави да я въвлекат в младежки лудории, не изпита онова, което бива описвано като влюбване. Над целия шарен свят, който хора и предмети съчиняваха в сетивата й, властвуваше като всемогъщ разпоредител чувството за отговорност. Постъпките й се управляваха от една също така постоянна, но сякаш пресметлива жертвоготовност. Нещо в нея знаеше, че трябва винаги да пази себе си, за да бъде полезна на другите. Това беше и единственото себично у нея, а с такъв характер наистина не си в състояние да се влюбваш. Влюбването, изглежда, е потребност да се слееш с някого, като или му се подчиниш, или го обсебиш, а тя се виждаше еднакво властвуваща над всички и еднакво на всички подчинена.
Лекарят не употребяваше случайни думи; не каза „обучени“ или „възпитани“, каза „обречени сме да им служим“. Явно онова, което ги е обрекло, принадлежеше към нещата, които той обеща да й открие. А защо това мъчително чувство за изключителност и отделеност бе я обзело тъкмо сега! Предусещането за опасността ли я отделяше, защото другите не я усещаха? Но тя едва ли засягаше само нея, щом интуицията на Амиран и Урания им говореше същото. Защо тъкмо сега като че ли се ожесточаваше към хората, когато трябваше да се слее с тях, за да разбере откъде иде опасността? Щом не идеше отвън, значи трябваше да е вътре в кораба, в жилищата му, в научните сектори, в ръждясалите в осемгодишното пътуване механизми на човешкото съжителство.
Загадъчната обърканост на възприятията й продължаваше да й внушава, че е съдбоносно различна от нормалните хора, колкото и учените да я убеждаваха, че явлението не е толкова рядко и от столетия си имало научното име синестезия. Тя помнеше очите на баща си, когато, учейки се да чете, му заяви, че буквичките имали най-различни цветове, а гласът му, когато й се кара, замирисва на прегорял в тостера сандвич, докато иначе винаги ухаел на нещо топло и вкусно. Баща й беше за нея добрият бог, който дори когато я измъчваше в разни експерименти, го правеше, за да стане и тя богоравна. Но очите на този всесилен и всезнаещ бог тогава се изплашиха, после седмици наред я гледаха много угрижено, сякаш бе болна. Няколко пъти я запита пречи ли й това, уморява ли я, щели да я излекуват, ако настоявала.