— Направи го! — промълви Кардинала безпомощно, защото се нуждаеше от доказателства, както някога християните са настоявали за още и още чудеса, та да повярват в господа си.
Урания чу съгласието на Кардинала, но бе чула и в себе си своя глас да й прави предишното предложение. Погледна към лицето си да види какво ще е това „добро“ и очите й внезапно се размътиха или самото изображение на главата й се размъти, защото не беше вече там. На същото място под тавана бавно се кълбеше и пулсираше като далечна звезда една жълто-оранжева топка. Връхлетя я силна уплаха, превърна се в неудържимо желание да се скрие някъде, хвърли я към астробиолога, разперил обятия насреща й. Лицето му, запулсирало като оная топка там, се мъчеше да налучка израза на радостно недоверие, нетърпеливо да се увери. А в прегръдката му уплахата й се стопи в усещането за взаимна принадлежност, за също така нетърпеливо чакана среща след мъчителна раздяла и тя обсипа с целувките си смутеното му лице. Отначало детски пламенни и безразборни, няколко мига по майчински щастливо страдащи, те се развихриха в самозабравила се женска страст.
Внезапният дъжд от целувки съживи засъхналата сила на чернозема в тялото му. Нима?… Нима това змийски гъвкаво и змийски лъскаво тяло, което така предизвикателно сластно танцуваше своя изкусителен танц под зелената лабораторна манта и което той се пазеше да поглежда?… Но и неверието му престана да бъде неверие, простена като болезнено откритие, невярващо само още в своето щастие, изригна в гърдите му с ураганна сила, помете всички прегради, вдигнати от корабния устав пред астропилотките, и всичките му собствени барикади.
Урания се изплъзна от ослепялата мощ на ръцете му, спусна черните завеси на клепачите си, разкъса закопчалките на служебния комбинезон и се изхлузи като из утроба — една черна муза на астрономията, родена от бялата пяна на галактиката. Постоя миг така, усети, че голотата й го сковава в съзерцание, и собственият й вик, някакъв правик от праджунглата, заприижда към нея на гъсти оранжеви облаци. Тя се гмурна презглава в тях и телата на двамата издумкаха на пода със земетръсен тътен.
Минути по-късно или век по-късно двамата осъзнаха, че тая смъртна изнемога в проснатите им тела бе само радостен остатък от нещо, което никога не бяха правили с такава свирепа жажда. Никога нагонът им за сливане не бе избухвал в тях с толкова безогледна устремност. А когато плахо поискаха да се убедят, че и над другия е преминал същият щастливо опустошителен вихър, видяха се да стоят както и преди, насред стаята, на два-три метра един от друг. Той — в зеления халат, с който бе долетял от лабораторията си, тя — в астропилотския комбинезон. Дори не бяха задъхани, сякаш удивлението бе смазало белите им дробове. Урания притича до вратата, задърпа я, дълго не се сети, че е заключена, после я затръшна силно подире си.
Сякаш блъснат от раздвижения от вратата въздух, Кардинала залитна към близкото кресло, падна в него. Погледна към тавана едва когато въздухът се върна и в гърдите му. Лицето му, позамъглено от слънчевата мъглица, продължаваше да си виси там с познатата на всички на кораба блага съсредоточеност. И косите бяха все така поразрошени, и погледът бе все така кротко унесен в тайните на живота. Само двете рогчета светеха над темето му с чужда неонова светлина, но той и на тях свикваше вече. Помисли малко, без да съзнава какво мисли, после се окуражи. Един астробиолог не би трябвало да губи ума си пред разни чудеса и се опита с прихване да издуха от себе си парализиралото го недоумение.
— Познай себе си! Така ли? — изрече го, сякаш го сричаше от главния фриз на отдавна възстановения Делфийски храм. — Но не беше истинско, нали?
— То лежеше във вашите мозъци. Значи е истинско — отвърна гласът в мозъка му с равнодушна констатация.
— Глупак! Как ще се гледаме сега!
В миговете на първата колеблива прегръдка бе решил, че холографското изображение на лицето му, провокативно пратено й от японеца, бе подтикнало Урания да го въвлече в любовното приключение. Но сега? Как наистина щяха да се гледат с астропилотката, когато тя след месец отново трябваше да му помага в лабораторията!
— Нима любовта не ви сплотява? — обади се с привичната си кротка аналитичност собственият му глас. — Вие сте тачили някога своя бог Ерос като бог на космическото слияние.
Трябваше да провери в паметта на главния компютър дали наистина Ерос най-напред е бил бог на космическото слияние. В каквато и шизофрения да се раздвояваше мозъкът му, не би могъл да си съчини подобно нещо. А за да се доувери още сега, прибягна до предпазлива ирония, защото иронията винаги помага да охладиш и собствените си сетива: