— Когато тръгнахме от Земята, един духовник ме изпрати с уверението, че щом остана сам сред звездите, при мен щял да се яви бог. А ето че по-напред срещнах дявола! Не е ли доста шаблонен този сценарий? И на Земята все така се случва.
— Ти не вярваш нито в бога, нито в дявола. Затова ще повярваш в мен.
— Всички икони изобразяват дявола с рога.
— На един от вашите древни езици, който е съчинил и повечето ви легенди, рог и светлинен лъч е една и съща дума. Казах ти, те са средството, с което сега разговаряме.
Това едва ли го имаше в компютъра, трябваше да се пита Земята дали наистина в някой от древните езици рог и лъч са били едно и също. Каза си го, настройвайки се за работа, но вече бе убеден, че се нуждае от помощ, за да се справи или поне да се доувери в изключителността на явлението.
— Нека повикам един добър учен, който също не вярва в богове и дяволи!
— Повикай Амиран! — с равнодушно съгласие отгатна гласът дори непроизнесеното име.
17.
Долетял вероятно по скоростния релсов път, лекарят влезе в стаята по съвсем друг начин — тялото му не се боеше, че ще загуби равновесие. Извика от вратата:
— Какво пак е направила? Вече не я наблюдавам, а ми избяга и от сетивата.
— Няма нищо страшно. Погледни натам! — отвърна Кардинала и му посочи главата си под отвъдното снижение на тавана.
— Бъррр! Не е весело! — възкликна грузинецът. — И какво правите с главата ми? Добре ли ви забавлява?
Кардинала сбърчи чело, както когато напрегнато размишляваше над опитите си. Видя внезапното недоумение на лекаря.
— Чу нещо в себе си, нали? Внимавай сега! Ти виждаш там своята глава, а аз виждам своята и ми говори със собствения ми глас, но има разлика…
— Да, да, да… — слисано отрониха устните на лекаря.
— Амиран, поговорете си сега, но задавай въпросите си на глас, та да ги чувам, после ми казвай отговорите. Трябва да разберем какво е това.
Лекарят съвсем се обърка, защото не само очите му, цялата антена на телепатичните му възприятия се пълнеше с могъщото присъствие на някаква непозната сила.
— Хайде де! — нетърпеливо го подкани астробиологът.
Лекарят отклони боязливо помътнял поглед към него, сякаш да провери способен ли е още да гледа другаде освен към собственото си изображение, отвърна плахо:
— Иска да направи за мен нещо добро. — И почти ужасено извика: — Какво може да прави? Какво е това?
Астробиологът се изкуси да му предложи ехидно: Нека и за теб направи нещо добро!, но любопитството му надделя, защото собственият му глас мълчеше.
— Какво е то?
Грузинската мургавина на Амиран избледня.
— Мойсей! Искам ли да го видя?
— Защо Мойсей?
— Чрез него се опитвали да предпазят човечеството да не тръгва в погрешен път. Преди това опитвали с някакъв фараон, но той не ги разбрал и побързал да се обяви за бог.
— Но защо Мойсей? Не те чух да го произнасяш — с изследователска страст повтори астробиологът.
— Помислих си за него — отвърна Амиран и целият се извърна към астробиолога, сякаш да потърси помощ. — Преди да тръгнем за насам, пообиколих Земята, да се простя с нея. В Рим видях статуята на Мойсей, оная на Микеланджело, с рогата. Питах се кое и какво го е направило водач към новата вяра…
— Рогата са били символ на мъдрост. Рог и лъч е било една дума — поясни с непонятна му още увереност астробиологът.
— Не, не, Кардинале. За себе си разсъждавах тогава. Можех ли да бъда водач на хората сред звездите, с какво съм повече от тях, към каква нова вяра ще ги поведа, след като генетиците не са заложили в мен никаква вяра. А сега само по асоциация… Кардинале, това е страшно! Какво е то?
Астробиологът не му отговори, защото побърза да запита собствената си глава с целия си бунт против стародавните легенди:
— Да не искаш да кажеш, че сте идвали на Земята?
— Много пъти — с механично безстрастие съобщи собственият му глас. — Но вие превръщахте нашите идвания в повод за още по-пакостни самозаблуди. Затова се и отказахме. Ето виж!
Не видя друго освен внезапното сгърчване на Амиран като пред припадък, след което лекарят се вдърви, заприлича на бездиханна фигура, на комичен манекен. Разбра, че нещо ставаше с него, и зачака.
Амиран, също бе чул в себе си повелителното „Ето виж!“, но то сякаш освободи спусъка на гигантска преса, чиято плоча падна върху него, и се заизвива под нея като затиснат червей. Търсеше пролука да се измъкне, мяташе се сляпо насам-натам, смачканите му гърди с болезнени тласъци заизхвърляха дъха му или самата му душа, която сантиметър по сантиметър заизмъква подире си и тялото му, докато под плочата останаха само краката. Той заби изранените пръсти на ръцете си в някакви камъни, напъна се и прогледна. И ги видя точно такива, каквито ги усещаше: смачкани, покрити с кални кори от спечена кръв, през които пробиваха свежи рубинени капки. А с тия крака трябваше да избяга далеч от плочата, чието смазващо присъствие продължаваше да лежи над него, над всичко наоколо.