Пълзеше под безмилостно слънце по ръбестия склон на гола планина. Пред него и край него, и зад него се катереха върволици хора с избелели дрехи, с черна кръв по краката, до смърт изтощени, обезумяло гладни. Не беше сам в страданията си, от дете все с тях вървеше през пустини и планини, отвъд които пак се простираха пустини и голи хълмове. Бурени и лишеи бе ял заедно с тия люде, гущери и змии, а като запомнящо се лакомство — по някоя пустинна лисица. Жени и мъже падаха край него. Дядо му бе останал някъде, после майка му, после бащата. Отначало ги заравяха в пясъка, а пясъка затискаха с камъни, докато и за това изгубиха сили, защото трябваше да гонят онзи, който ги водеше. Отдавна вече го мразеха и го намразиха окончателно, когато той изби мъжете, събрали златото от джобовете им, за да отлеят от него голям колкото котка бик. За какво им беше това злато, когато с него тук нямаше какво да се купи, а от свещения телец можеше поне да измолят всичко онова, което оня отпреде напразно им обещаваше! Богата земя бе им обещавал, пълна с храна и вода, широка земя за телата и душите им, но стигнеха ли до такава земя, веднага насреща им изскачаха свирени чуждоезичници, които с мечове и стрели ги прогонваха обратно в пустините.
Пустиня следваше след пустиня, а краят им не се виждаше, докато техният, на хората, край всекидневно се повтаряше пред очите им. Нарочно ли бе ги излъгал, за да ги изведе от земите на фараона и на себе си да ги подчини, или сам не знаеше къде лежи тази земя? Вече бе все едно. Вече искаха само да го настигнат, да го разкъсат, да всмукнат мъничко от неговата сила, та после сами да търсят убежището. Защото могъща сила имаше в него. Не един храбър мъж бе се опитвал да му отнеме водачеството, а той го хвърляше в някоя пропаст или само с погледа си подпалваше дрехите му. Два пъти по-стар от всички бе той, а не успяваха вкупом да го настигнат. Краката му, оголени корени на престаряло дърво, го носеха все на двайсетина сажена пред залитащите люде.
Той също мразеше неуморимия в жестокостта си старец. И също се боеше да го настигне, макар да знаеше, че пак ги е излъгал. Бе им казал с глас, който се търкаляше по голите ридове: Още малко, люде, не губете кураж! Изкачим ли се на този връх, ще видим от другата му страна голяма река, отвъд нея лежи земята, към която сме поели. Но за да минете през реката, трябва да оставите на отсамния й бряг всичко, което ще ви пречи да заживеете в съгласие. Ето, измряха ония, дето помнеха робството на фараоните, останах само аз. Затова и аз ще легна на отсамния бряг на реката…
Под самия връх щели да обсъдят как да уредят живота си в бъдещата родина на децата им, но те и за нея вече не мислеха. Ожидаха поредната почивка и се влачеха с надеждата там да съберат най-после сили да заловят проклетия старец, дето толкова люде умори с измамата си, на шиш да го нанижат, като овца да го опекат, с ликуваща мъст да го изръфат!… А беше най-стръмният склон на най-високата планина, която досега бяха изкачвали.
— Стой! — спря ги старецът в сянката на широка и плоска скала.
И отново ги обезсили чудото на гласа му, защото такъв глас не би могъл да излиза от обвитата в дрипи стара мърша. Просна ги задъхани под скалата, умъртви устрема им да изтичат на върха — близо бе вече той, — за да видят наистина ли тече под него обещаваната им река с обещаваните брегове.
— Там е земята ни — повторно ги разтърси гръмовният глас. — Затова склопете сега озверелите си от жажда очи, отдъхнете си и помислете с какви други очи и сърца ще влезете в нея! А аз ще отида горе да избера по кой път да слезем.
Старецът развя дрипи към върха, където духаше остър вятър, и всички отново се убедиха в силата, която караше престарялото му тяло като коза да припка нагоре. Там той изчезна зад камъните, дълго го нямаше. Никой не узна колко, защото и никой не погледна към слънцето, преди да заспи. И никой не се опита да помисли с какви други очи трябвало да се гледа очакващата ги земя, защото бързаха да я сънуват.
Разбуди ги този винаги стряскащ ги глас. Двойно по-бързо ги ококори онова, което съзряха над себе си. Старецът стърчеше над скалата им, над главите им, а слязлото ниско слънце бе запалило дрипите му и косите му. Стоеше над каменната пустиня величествен и тайнствен като сфинкса в земята на фараоните. Около главата му светеше ярко жълто сияние и два бели рога пръскаха искри сред слънчевия ореол.