— Там е и ви очаква — властно посочи към невидимия отвъден склон ръката му, разперила като крило на огромна птица скъсания ръкав. — И за всекиго е приготвила достатъчно имот и достатъчно свобода. А срещу тях иска само едно: да живеете в нея миролюбиво и задружно. Като закон го иска и вие като закон трябва да го приемете. Всички заедно да се обичате и всеки да обича ближния си! Никой никого да не убива! Никой да не пожелава имота на другия! И жената на другия да не пожелава! Нищо да не краде! Да почита родителите си и всеки човек да почита, все едно дали е стар или млад!… И иска още да не правите, както правят в земята на фараоните. Никой нищо да не превръща в идол и да му се кланя, нито от това, що е на небето, нито от това, що е на земята или под нея! Само така ще бъдете истински свободни…
Вятърът развя пламналата му от слънцето брада, целия го олюля, за да го събори от скалата, не успя и когато напъните му стихнаха, старецът изрече още по-гръмовно, сякаш на вятъра се караше:
— Това не ви го казвам аз. Казва го богът на тази земя. Когато бях горе, той дойде при мен и ми заповяда: Никой да няма друг бог освен мен и друг идол освен мен! Никой да не слуша други гласове освен моя! Защото аз единствен мога да го възнаградя пребогато, но пак аз жестоко ще го накажа, ако не живее по моята повеля. И него, и децата му, и внуците на внуците му!… Това ми нареди да ви предам богът на тази земя, а вие ще решите да влезете ли в нея и да живеете по неговите закони, или ще си търсите друга земя.
Мълчаха, докато слизаше от скалата, мълчаха, докато идеше насреща им и ставаше все по-дребен и черен, защото слънцето бе потънало в отвъдната земя. После се юрнаха срещу него с обезумели викове: Да влезем, да влезем, да влезем… Блъснаха го, събориха го, следващите стъпваха върху него и не чуваха сухото пращене на костите му. Към върха, към върха, към върха! И отвъд!
Амиран стигна пръв горе, защото още бе млад и силен, но преди да види блясъка на реката, отново върху него падна някаква скала и той се загърчи като червей, пробиващ тунелче в меката пръст под нея. Този път успя да се измъкне бързо и без болка. Никаква река и никакъв мамещ простор нямаше пред него, имаше стая с куполест таван, натъпкана с мебели и уреди. В едно от креслата седеше астробиологът и го посрещна с треперливо усмихнато очакване:
— Видя ли Мойсей?
Лекарят само изохка, сякаш отново бе се хързулнал по каменния склон.
— А аз нищо не видях.
— Да, ти не си като този мъж и като жената, която ме пусна да вляза — обади се гласът в мозъка му с простодушна констатация.
Астробиологът щеше да запита за разликата, но Амиран го изпревари, отправил гнева си към главата под тавана:
— Видях го! И какво?
— Беше умен водач на племето си — прозвуча отговорът в мозъка му с този негов и не негов с бездушието си глас. — Но и той не поведе хората към онова, което му внушавахме, след като се съгласи да ги изведе от робството. С любовта започна и с уважението към всичко живо, а пак стигна до бога.
Студеният страх в стомаха му изведнъж се превърна в нетърпим глад, като оня, който преди малко бе го влачил към върха, и Амиран се озъби на рогатия си образ:
— Когато си гладен, търсиш храна, не търсиш истините!
Кардинала чу думите на лекаря, но не чу възражението:
— Той стигна до бога, защото още носеше в себе си робството, а богът е най-удобното робство.
И отново в жилището на астропилотите прогърмя само гласът на Амиран, чийто стомах виеше вече от глада и чийто разум също зави като вълк към нелепата глава под тавана:
— Мойсей е познавал хората си, и се е боял от тях, защото е познавал глада. Мили мой двойнико, човекът носи звяра в себе си и го обуздава само когато има от какво да го е страх! Винаги трябва да има някой, от когото да го е страх, и от когото да чака възнаграждение. Преди са били боговете, а сега кой ще бъде? Ти ли?
Амиран се засрами — от хистерията си или от отговора, изръмжа:
— Престъпление е да призоваваш гладния към любов. Трябва първо да го нахраниш. Прощавай, ама аз съм гладен! — и забравил навярно, че тук също има кухненска ниша, излетя навън.
18.
Астробиологът реши, че не само странният глад го лишаваше от помощник в тази фантастична среща, а някакъв отговор бе прогонил лекаря. Подхвана предпазливо:
— Вие храните ли се с нещо?
— С енергия, но тук я има достатъчно.
Той се насили да продължи с усмивка прекъснатия спор: