— Лесно ви е на вас. Яденето е, което сплотява или разделя хората.
Възразиха му без усмивка:
— Не мислиш така. Ти нямаш нужда от богове.
— Математическото очакване на бога е безкрайно. Казал го е един наш древен математик — рече астробиологът в шеговита самоотбрана.
— Да, вие все още искате да срещнете бога, макар и като крайна цел на вашето познание.
Това му прозвуча като себеукор, изненада го и го смути. Нали отдавна са се примирили с вярата, че няма крайна цел, защо тогава продължаваха да я търсят? Защити се не съвсем уверено:
— Изглежда, е заложено в механизма на нашата еволюция. За примамка.
— Добре е, че стигнахме дотук — неочаквано и двусмислено го похвали равнодушният кардиналски баритон в него и астробиологът се осмели да запита:
— Знаеш ли защо избяга другият мъж? От какво се изплаши?
— Видя се да го стъпкват другите човеци, както стъпкаха Мойсей.
Пак му се поднасяше непозната информация.
— Защо аз не можах да го видя?
— Той и жената, която ме пусна, са различни от теб.
— Те наистина са различни. Как ги усещаш? — запита сега наблюдателят на бъдещата звездна раса.
— По-лесно прониквам в тях. По-добре ме възприемат.
— А как видях тогава онова… с жената?
— То си беше ваше желание.
— Ще те запитам нещо много важно за нас. Това път на друго развитие ли е, различно от моето и на хората на Земята? По него ли трябва да вървим?
— Не бива да ви се намесваме.
— Щом си тук, вече се намесвате!
Отвърнаха му с безизразна констатация:
— Да, това е намеса.
Астробиологът се размърда в креслото — да съживи тялото си, да спечели време. Реши да опита от друга посока и умолително изгледа увисналата си в пространството глава:
— Има още една жена, която е различна от нас и сигурно също ще те възприема като тези двама. Как трябва да живеят те? Защото ние се надяваме те по-успешно да ни водят към истините за света.
— Любовта и радостта са водачите към тях — отвърнаха му с проповедническа баналност и астробиологът отново трябваше да потисне раздразнението си.
Изрецитира с насилена шеговитост:
— Който трупа знание, трупа тъга, дяволе! Това отдавна сме разбрали, недей с друго да ни залъгваш. И така сме си достатъчно тъжни. Кажи ми, как накара онзи мъж да види Мойсей? Върна го във времето ли?
— Беше съпреживяване на памет, която лежи у мен. Паметта на мой далечен прародител, чиито знания са в мен.
Отговорът очевидно го насочваше към начините за размножение и предаването на информацията у този чужд разум и за него трябваше да разпитва сега един астробиолог, а вместо това нетърпението му избърза:
— Само това ли? А как се движите във времето?
— Времето е онова, в което вие го превръщате за себе си. За нас то е друго.
— Затова ли часовниците ни се объркваха там?
— Те не могат да се сливат.
— Хей, ама вие сте чудесни! Ако наистина ви има.
— Има ни — увери го безстрастно, сякаш му бе все едно дали ще повярва, кардиналският баритон. — Но не купуваме души и не продаваме знания.
— А Фауст? — весело запита ученият и чак тогава осъзна, че не бе изричал името, само готовността си бе усетил за подобен пазарлък. Поизплаши се. — А доктор Фауст? Имаме такава легенда.
— Всеки път, когато сме се появявали, вие сте си измисляли разни легенди за злия дявол, който настоява да ви отвърне от правия път. А мнозина са искали да ни вярват, но и на тях е било внушено, че душата им принадлежи на бога. И тази легенда е измислена за сплашване. Вашият доктор Фаустус просто се е съгласил да погледа мъничко през нашите очи, но пак е видял само онова, което му е било изгодно да види.
— А какво е трябвало да види? — подхвърли уж небрежно астробиологът, но онова, което наричаше себе си друг разум, не се остави да бъде подведено:
— Същото, което вие виждате сега. Че светът е безкраен, че материята и енергията непрекъснато се преобразяват, че всяка истина, превърната в божествена, става престъпление спрямо ония, които искат да идат по-нататък.
— Да, много жертви дадохме, за да стигнем до тази истина. А тя май единствена не е относителна — съгласи се астробиологът, спомнил си афоризма, че всяка истина се ражда като ерес, а умира като предразсъдък.
И заобмисля следващия си въпрос, но видеофонът мелодично се обади и той стана, предположил, че е избягалата астропилотка. Оказа се избягалият лекар.
— Още ли сте там? Не го виждам.
— Още — рече астробиологът. — И се питаме защо тъкмо ти му се плашиш, когато…
— Трябва да съм при апарата за наблюдение. Да не стане някоя беля с хората. Усещам го като заплаха.
Астробиологът не му повярва, разбрал, че той самият бе престанал да се плаши: