— А не се ли боиш, че той сега ни подслушва?
— Колко трая онова? — избяга лекарят и от въпроса му.
— Кое?
— Онова с Мойсей.
— Около минута.
— Имах чувството, че са били дни. Значи е нещо като нашето сгъстено предаване на информацията. А как изглеждах?
— Благодаря, добре — отвърна му астробиологът с неговата собствена частна подигравка. — Можеш и други неща да научиш тука, но щом предпочиташ да си седиш в кабинета, ще се оправя и сам.
И ядосал се на безплодното прекъсване, решително се обърна към висящата си глава:
— Слушай, колега по разум, искам да ти изложа едно свое предположение и много те моля да ми кажеш дали съм на прав път. Според вас, разбира се. На никого още не съм го казвал, само на теб. Тук улавяме едни частици, изглеждат ми животообразуващи, макар никак да не приличат на съставките на живата материя. Извират от мястото, което нарекохме черна дупка. Мисля си, не е ли посяла тя тия частици на нашата планета. От тях пък е тръгнало всичко живо на нея, включително и нашият разум…
Прекъснаха го с безжалостна незаинтересованост:
— Не съм дошъл да ви съобщавам неща, които не знаете или още не сте в състояние да узнаете. Дойдох само да ви помоля да не унищожавате така себично всичко, което се изпречи пред вас.
— Демончетата ли имаш предвид? Черната дупка? — изхитрува астробиологът с последните остатъци от надеждата си да узнае нещо за тях.
— И тях назовахте с имената на вашите въображаеми зли сили! Все зло и черно е за вас онова, което не познавате. И сте готови безогледно да го изтребвате с вашите машини.
Астробиологът виновно бе отклонил поглед към малката кинетична скулптура на другия край на работната маса. Подобни имаше във всяко помещение и те с неспирно потръпване единствено тук разказваха безгласно за живот и движение, но и техният разказ беше илюзия.
— Ще го кажеш ли и на другите? Можем ли да отидем при тях?
Главата му под купола се омота в синкавожълтеникаво сияние, изчезнаха човешките й черти, превърна се в кълбо, заприлича на онези толкова редки на Земята кълбовидни мълнии, но собственият му глас премахна съмнението:
— Да отидем!
Кълбото отплува към вратата, увисна при горната й рамка, сякаш в очакване да й бъде отворено. Не дочака приближаването му. Внезапно се източи в еднометрова мълния, опипа с предния си край като с пипалце ръбовете на рамката и изчезна. Когато астробиологът излезе, мълнията го чакаше в коридора, отново превърнала се в кълбо.
19.
Кълбото излъчваше някаква сила и натисна лекичко темето и раменете му, когато мина под него, а после го заблъска в гърба и астробиологът заподтичва към командния сектор, забравил достолепието на кардиналската си походка. Твърде осезаемо настояваше за среща с другите, което го и отрезви. Къде отвеждаше тази чудовищна сила, умееща да властвува над съзнанието на хората? Как щеше да я пусне в светая светих на кораба!
— Трябва да се върнем! — извика той, но намалената гравитация го отнесе още няколко метра напред.
Кълбото повтори предишния си фокус. Обходи рамката на бронираната врата във вид на змия-светкавица, стрелна се в обратна посока и се разтвори във въздуха, който изпращя в ушите му като електрически заряд. Краката му изведнъж се огънаха обезсилени и той се облегна на вратата. Нямаше смисъл да влиза сега, щом доказателството бе изчезнало, по-добре да иде при Амиран, да решават какво да предприемат. Наведе се да разтърка коленете си и вратата издудна в гърба му с гласа на Астра:
— Влез, Кардинале!
Беше късно да бяга или да шикалкави. Вероятно бе натиснал, без да иска, копчето на сигналната система и му оказваха специална чест. Обикновено в такива случаи дежурният командир разпитваше неповикания посетител чрез видеофонната система.
— Седни, Кардинале — повторно го покани Астра. — Какво те носи насам?
Стоеше край навигаторското си кресло, а Захариас му се хилеше откъм командирското място. Астробиологът се огледа къде да седне.
— Аз… нямах намерение. Просто залитнах и без да искам…
Астра възприе накъсаните му оправдания като малък взрив от наръфани по краищата разноцветни фигурки, които панически се разбягаха.
— Кибо, дай му стол! Нищо не си натискал, Кардинале. Усетих те да стоиш отвън, много силно те усетих. Какво те е подгонило?
Нямаше смисъл да им го казва без присъствието поне на Амиран и астробиологът извърна глава към киборга, за да избяга от втренчения поглед на астропилотката, побоял се, че тя и това ще прочете в него.
— Явно при вас всичко е наред, щом имаш време да упражняваш телепатията си над такива като мен.