Прииска му се да й се усмихне, да й намигне дори хлапашки, защото бе го докоснала меката майчина тревога в гласа й, но тя се бе извърнала към пулта. След тих сигнал на единия от екраните бе изгрял надписът:
„Позволете да ви подаря едно истинско хайку:
Астробиологът почака да види реакцията на избухливата астропилотка — нали бе и неин наблюдател, но тя не избухна, а когато след надписа се появи и самото лице на японеца, дори му се усмихна.
— Благодарим, Сейчи! Но де да бяха плахи тия стъпки! Като ботуши ги чувам да тропат.
— С теб от нищо не ме е страх, Астра! — въодушевено извика кибернетикът и демонстративно й се закланя по древнояпонски обичай.
— Абе доста кална е тая градина след дъжда — засмя се Захариас, разбрал по своему хайкуто. — Да видим как ще я изгазим!
И астробиологът напусна залата почти уверен, че японецът нямаше предвид техните стъпки в галактиката, а странните стъпки, с които някой бродеше сега из тяхната градина.
20.
Ръководителят на сектора по физика на вакуума Франк Делеман бе помолил хората си няколко дена да не го безпокоят и посвети отчасти единствено Астра в опитите си. Нуждаеше се от техническата й помощ и разчиташе, че тя поне нямаше да му се изсмее. Разсъдъчен и доста отчужден от хората, Делеман все пак бе се заразил от общото настроение, когато така лекомислено гласуваха да се гмурнат в по-гъстите потоци материя, които бълваше около себе си така наречената черна дупка. Запали се, макар и тайно от другите, сам да направи нещо „щуро“.
Първият експеримент излезе потресаващо сполучлив, та чак не биваше да му се вярва. Трябваше да се опита и по друг начин, но тогава дойде произшествието с кораба и всички се юрнаха да разберат какви сили са спрели гибелното им въртене, какви промени са настъпили в околното пространство. В обзелата кораба треска шефът на сектора също нямаше време за своя експеримент и се затвори в изоставената сега част на сектора, колкото да запише описанието му, за да го предостави на научния колектив и главния компютър. А го диктуваше, естествено, в своя си насмешлив маниер.
— Уважаеми колеги, избирам тази форма по две причини: Колкото и да изглежда отново всичко спокойно около нас, не знаем дали ще имам време да потвърдя резултата от опита си. И, второ, боя се да се изправя сега лично пред вас, защо, и сам бих се изсмял, ако друг ми кажеше такова нещо. Мотивите ми да стигна до експеримента също са доста несъстоятелни от научна гледна точка. Първият подтик ми даде скайартът, с който се забавляваме да афишираме нашето съществуване в галактиката, макар аз да продължавам да гледам на него като на ония надписи, с които земните хулиганчета документират своето присъствие по стените на обществените клозети. И въпреки това като тия хулиганчета аз се вдъхнових да извърша нещо с вярата, че то ще бъде прочетено от някого.
Дядо Елиа ми спомена веднъж една идиотска идея, пръкнала се някога в главата на човечеството — че вероятностният характер на законите в движението на микрочастиците би могъл да се тълкува и като проява на разум. Щуро колкото си искаш! Но нали като цяло и поведението на разума на човечеството в неговата история също има вероятностен характер! А негови носители пак са подобни нищожно мънички частици от гените до невроните. Какво търсим тук? Познание! А търсенето на познанието си остава главната отлика на разума от неразума. И ето, напук на здравия разум, аз се заех да изпробвам тази някогашна идея, останала записана само като научен куриоз, защото тогава не са имали нужната апаратура, да я проверят.
Сгъстих, но без допълнително напрежение, по-голямо количество от общия поток частици, идещ откъм черната дупка. Пуснах го през квантово-механичния делител и го разделих на две равни половини, които насочих към две еднакви камери. Поглъщащите слоеве в камерите са абсолютно еднакви в енергетичните си стойности. В лявата камера обаче разположих слоевете хаотично, а в другата ги подредих, като закодирах в подредбата им информация. Оставил съм апаратурата в този й вид и ако оцелеем, можете да проверите всичко.
Информацията, естествено, трябваше да е из техния, на корпускулярните частици свят. Пак прибягнах до предложението на оня смахнат Нахмансон, защото нищо по-добро не ми хрумна. Заложих за информация константата на електромагнитното взаимодействие. Тоест нещичко от онова малко, което бихме могли да съобщим на микрочастиците с нашенска си увереност. И със смешната надежда, да им бъде интересно да научат, че за нас тази константа е 1/137. Но какво се получи?