Моля, задръжте още малко смеха или псувните си! Отначало двете половини на потока от частици течеха равномерно към двете камери. После някои от тия, дето нарекохме демончета, взеха да напускат левия поток и тръгнаха към дясната камера, а след това, сякаш разгласиха новината, всички демончета зарязаха лявата камера и се втурнаха към камерата с информацията.
Ето това е! Коментирайте си го сами! Остава, ако веднага не ме обявите за луд, вие да направите следващите опити…
Щеше му се налудничавата грандиозност на посланието да мине през по-насмешлива сурдинка, но изведнъж го обзе някакво безпокойство, ядоса се, изрече едно нетърпеливо „моля“, а „заповядайте“ се залепи на устните му. През невидима пролука в горния край на вратата се вмъкваше синкавочервена нишка. Източи се, метър дълга, откъсна се от вратата и със змийска гъвкавост заплува из стаята. Приличаше на плазмените шнурове в реакторите, само че необикновено дълга и дебела. Но… плазма, която дори не опърли мястото, откъдето бе минала? Плазма, която без всякакви магнити висеше свободно във въздуха при двадесет градуса температура?
Змията доплува до средата на лабораторията, набъбна, омота се бързо и докато Делеман разбуди рефлексите си, за да се прикрие, тя се превърна в подобие на кълбовидна мълния. Застина на метър под тавана, запулсира, изду се, после отново се сгъсти до размерите на човешка глава, вихрено се заобагря в нейните цветове.
Делеман подаде око иззад керамичния кожух на камерата, където бе клекнал. Не улови познатата миризма на балирано електричество и се престраши да погледне с двете очи. Извътре в кълбото, позабулени от избледняло сияние, се оформяха познатите черти на човешко лице. Щеше и докрай да го познае, ако над челото му не бяха поникнали две рогчета, подобни на неонови тръбички.
— Та аз съм си и луд! — възкликна Делеман като продължение на диктуваното послание, спомнил си, че диктофонът не е изключен.
Изправи се и щеше още по-силно да се самообиди, за да провери състоянието на мозъка си, но вътре в тоя мозък се обади един не по-малко познат му, издълбоко хрипкав глас:
— От мен не се плаши и от себе си не се плаши! Аз наистина съществувам.
Делеман извика, за да чуе собствените си гласни струни:
— Кой си ти?
Другият глас отвърна с не негово спокойствие:
— А ти знаеш ли кой си?
Нормалният човек би трябвало да се засмее на този прадревен въпрос, но Делеман не се чувствуваше нормален. Излезе иззад камерата, облегна се на близката стена, заедно с опората й усети, че е изгубил страха си. Налучка и привичната си язвителност.
— Наричат ме човек. Е, сега май съм вече само някакво подобие.
Гласът в него изрече веднага и без самоирония:
— Сега и аз съм подобие на човек. Значи ще можем да разговаряме.
Така ли се раздвояват лудите? — запита се Делеман. — Че то можело да бъде и забавно…
— Не се раздвояваш — каза гласът, а щом си беше в него, естествено бе да отгатва мислите му. — Аз съм друг. И те моля да прекратите опитите си с онова, което наричате частици на материята.
Делеман изпита за миг някакво съмнение — защо бе нужно да вижда и лицето си, щом е решил да поспори със себе си, но всичко твърде логично произтичаше от експеримента, който се силеше да го убеди, че частиците са разумни. Само че никой ядрен физик не би могъл да си забрани такива опити, ако не е съвсем откачил. Гласът обаче реши и да мотивира молбата си:
— Вие искате да опознаете онова, което наричате материя, но така няма да я опознаете. Тя ви се съпротивлява, като отново и отново приема различни форми.
Значи човекът можел да полудява и само с едната си половина? Делеман възкликна весело, гледайки рогатата си глава:
— Хей, дяволе, няма да ме уплашиш! Аз съм роден край един стар замък. В него някога твоят прадядо дошъл да пречи на Мартин Лутер да превежда Библията и той хвърлил по него мастилницата си. Но тук е забранено да се хвърлят неща, затова, ако ме ядосаш, ще те натикам в камерата и ще те бомбардирам с рентгенови лъчи, те са най-страшните!
Разбира се, не в дявола бе повярвал, а в лудата си половина и в способността си да й противостои, а това го накара да приеме окончателно играта, сторила му се безопасна.
Рогатото лице, без да помръдне устни, отвърна направо в мозъка с неговия глас и с не негова кротост:
— Лутер беше последният човек, чрез когото се опитахме да предотвратим заблудите ви. Хората постепенно освобождаваха духа си. Възраждаше се изкуството като път на познанието. Укрепваше научното ви мислене, а той бе се заел да възобновява вярата в старите догми. Напразно! Лутер войнствено вярваше в бога. Още по-лошо: вярваше в легендите за дявола! Не ние него, той нас убеди да не се намесваме повече в живота ви.