И тези мисли за делото на Лутер не бяха съвсем нови, та ядреният физик рече с укрепващо чувство за превъзходство:
— А сега защо се намесваш?
— Дойдохме да ви помолим вие да не се намесвате тук по този пагубен за нас начин.
Работата пак опираше до демончетата и Делеман рече насмешливо:
— Каниш ни да си вървим, така ли?
— Ние ви познаваме. Няма да си идете. Не го и желаем, защото вярваме във вашия разум. Щом ви е довел дотук, ще намери и правилния път.
Делеман едва сега истински се вслуша в интонацията на гласа. Твърде обективизирано звучеше този глас в мозъка му, различаваше се в подредбата на думите, в механичната понякога накъсаност на фразата. Сякаш чужденец говореше на родния му език. И това той за пръв път забеляза — целият разговор се водеше на родния му език, с който не бе си служил, откакто излетяха от Земята. Но и то само потвърди лудостта му и той реши да се заеме с нея по-сериозно. Нали твърдяха, че крачката от лудостта до гения била само една! Навярно в тази междинна крачка са се раждали великите идеи, а той вярваше в своя гений и имаше нужда от нови идеи в работата си. Изпъна се в пресметливо очакване:
— Кажи, приятелю, частиците на материята, за които си дошъл да се застъпваш, разум ли са?
— И от вас никоя частица сама за себе си не е разум.
— А вселени ли са? Имаме една стара хипотеза, че всяка частица представлявала затворена вселена.
— Незнанието на нещо храни вашия двигател на развитие.
— Има ли други вселени?
Отговорът беше отново банален и отново нищо не му съобщаваше.
— Когато аз влизам в теб, влизам в друга вселена.
Трезвата му половина потръпна от нещо мистично. Можеше ли полудял човек да отказва да си дава отговори?
— Какво има там, откъдето извират частиците?
— Ще влезете и ще видите.
— Сега ли? — обнадежди се Делеман. — По какъв начин?
— Ще го намерите, когато го потърсите, където е.
Не, изпъшка ядреният физик, или си е обикновена лудост, от която нищо гениално не се пръква, или… Тръпките на мистиката отново зачукаха като морзово съобщение по хладнокръвната му половина и той реши да провери дали ще може да прекрати разговора:
— Трябва да кажеш молбата си на астропилотите. От тях зависи какво ще предприемем по-нататък.
— Заведи ме при тях! — прозвуча потресаващо категорично в мозъка му, а едновременно с това лицето му потъна в жълтеникавата топка. Тя завихри и нажежи цветовете в себе си, отплува към вратата и се промуши във вид на синкава светкавица.
Отвън кълбото отново го чакаше. Той усети лек вълнов удар, когато мина под него, но след петата крачка в посока на командния сектор чу още по-смущаващото:
— Много е затворено там, където ме водиш. Не мога да вляза, не мога да изляза.
През херметичната броня на командния сектор навярно и призрак не би проникнал, само собствената си лудост би могъл човек да внесе вътре, ако не го спре киборгът, но Делеман бе престанал да съобразява. Рече безпаметно:
— Няма да ти сторим нищо лошо.
— За вас се боя. Вашето разбиране за лошо също е различно от нашето. Сам ще намеря човеците, за които говориш.
В черепа му отекна като размито ехо още нещо, заприличало му на „Не се плашете, ние ви обичаме!“ Той се обърна да види кой толкова го обича и не видя никого повече, и нищо повече не чу.
Коридорът лежеше пред очите му, загърнал своята прозаична трезвост в хладния сумрак. Само ветрецът на климатичната инсталация имитираше живот, галейки безчувствените тръби и капаците на автоматите. Ядреният физик стоеше сега, сякаш сам в цялата галактика, практично разумен като тръбите по стената, като релсите за бързо придвижване на тавана и като тях безплодно разумен сред тоя непроумяем свят. Усети колко тъжно е, когато лудостта те напусне, и тъжно затътри крака обратно, да прослуша от диктофона гласовете на своята отлетяла лудост.
Но там беше само неговият си глас, тревожен в глъбините и хрипкав по високото, който отправяше детински питания към безответното. Ако нещо действително бе им отговаряло, то бе си останало извън диктофона, в собствения му мозък. Трябваше ли да изличи тези въпроси, които никой сериозен учен не произнасяше гласно? Само тях ли или и смехотворното послание към колегите, защото съвсем очевидно и като негово продължение от експеримента бе се пръкнала цялата му лудост? Сякаш потокът от частици в камерата бе минал през него, за да го разсече на две различни половини.