Чувствуваше се студен и празен като вакуума, който създаваха изкуствено в камерите. Измъкна с вкочанени от студа пръсти шпулката от апарата, пъхна я в джоба си, а навън се обеси на гривните на релсовия път, за да го отнесе по-бързо в леглото.
След десетина минути, когато лежеше, натъпкал се с успокояващи и съгряващи напитки, Франк Делеман отново бе в състояние да разсъждава. Откъде ли се е взел този електрически заряд — явно такъв беше! При въртенето ли нещо се е повредило? Вярно, нямаше я познатата миризма на озонирания кислород, но само тук някъде трябваше да се търси обяснението. Силното електрическо поле може понякога да индуцира токовете на човешкия мозък, да стимулира електрически нестабилните части на мозъка, като хипокампалната формация, и да предизвика неразличими от действителността видения. Но защо все пак ни човек, ни механоробот не сигнализираше повредата? Никой ли не бе срещал странната светкавица? Какво бе казала тя? Че ще намери астропилотите? Нека ги намери, те повече са обръгнали на чудесата на космоса, на лудостите в затвореното пространство!…
Налагаше се да предупреди хората, да не стане някоя по-голяма беда, но мъчителното безволие в тялото не му позволи да се надигне. А щом си представи как биха реагирали космическите вълци Георг и Захариас, когато светкавицата почнеше да ги убеждава, че е извънземен разум, предишната мъка на самотата се разнесе в гърдите му. В унеса към съня заедно с някаква плаха радост се промъкваше и нещо, което все повече заприличваше на вяра в рогатия гост от преизподнята на галактиката.
21.
Никой не съобщаваше за топката плазмено електричество и Франк Делеман не издържа. Подпитваше по видеофона, тръгна из кораба, напъхал в джобовете си разни хитри индикатори. Влизаше в другите сектори, осведомяваше се любезно как вървят работите и крадливо разглеждаше лицата на хората. Знаейки го не особено общителен, те го посрещаха с надеждата, че лично им носи важна новина. После се изпълваха с подозрение, когато той се задържаше по-дълго без обяснима нужда. Бяха хора, умеещи да крият емоциите си, но неразгадаемото произшествие бе ги направило раздразнителни.
За да ги въвлече в по-свободен разговор, Делеман ги предизвикваше с въпроса: „Чухте ли, Сейчи Омара е обявил конкурс за ново име на черната дупка?“ Знаеха го, но никому не беше сега до измислянето на нови имена. Само неколцина коментираха с лаконична злоба еротичните видения на кибернетика, сам предложил названието „Венерин хълм“, защото на последните снимки загадъчното космическо образувание му заприличало на къдрав венерин хълм в чатала на галактиката. Останалите се наежваха от досада — губеше им времето с празни приказки.
Сторило му се, че погледите на двама-трима блуждаят неспокойно или го отбягват, Делеман сам се изпълваше с гузност и му се приискваше да им разкаже най-после за случилото се с него или поне да им тръсне новината за демончетата, а и това не биваше да прави, докато колегите му не потвърдяха опита. И всъщност не беше сигурен кое повече му се щеше — да намери потвърждение за реалността на видението или за краткотрайното си полудяване.
Разбира се, позвъни най-напред на астропилотите — нали плазмената топка бе заявила, че сама ще ги потърси. Търпеливо любезни, двамата мъже се държеха като уверени в благополучието на своето голямо семейство бащи, с поведение и думи се силеха да вдъхват спокойствие. Не, тях нищо не можеше да влуди! А и светкавицата едва ли е прониквала при консервирания в аварийния космолет Георг, при херметически бронирания Захариас. Дори да знаеха от другиго, нямаше да се издадат, преди да са огласили общото си решение. Урания се обърка за две-три секунди от внезапната му поява на видеофона й, но веднага се овладя и хладно му съобщи, че е в почивка. Амиран я задължил известно време да не се интересува от нищо. Лежала, музика слушала, гледала филми…
— Какви филми? — запита Делеман, надявайки се от съдържанието им да отгатне какви мисли занимават астропилотката.
— Любовни, естествено — отвърна тя, но усмивката й в едрия план на екрана излезе подозрително тъжна. Тъга и загадка излъчваше цялото й тъмно лице, като черното пространство около кораба. — Потърси си друг събеседник, Франк, аз излязох от строя!
Делеман не знаеше, че минути преди него друг бе я повикал на екрана си. Кардинала бе я позовал с необичайна за него плахост:
— Ури!
Тя веднага извърна глава, така че на екрана му остана профилът и с едно нежно нагънато шоколадово ушенце.
— Ури, безпокоя се за теб…
— А за себе си не се ли безпокоиш? — с вяла насмешка се раздвижиха възпълничките й, с лилави ръбове устни, които той с такова самозабвение бе целувал.