Тя понечи да се хвърли на врата му, да го целуне за благодарност, но отново усети голотата си и възпря своя порив. Лекарят надникна навън, направи й знак да побърза. После заключи, облегна се на вратата и подвикна:
— Хей, приятел, тука ли си?
Над гънките на асептичната завеса, откъм операционната, като светла въздишка влезе странното облаче, умеещо да се превръща в човешка глава.
— Почваш да правиш пакости! — рече му Амиран, а в облачето, сякаш в глъбините на холографска плака, вече бе се оформило грузинското му лице.
— Пакост ли беше? Не знаех — отвърна собственият му глас без капчица разкаяние.
— Това и ние го умеем. Викаме му хипнотична репродукция. Какво прави оттатък?
— Запознавах се с вашите апарати и машини.
— Разбра ли ги?
— Чуждо ни е. Но с тях вие търсите познанието.
— И намираме ли го?
— Сигурно ви казват нещо, щом са ви довели дотук. Разумът владее и други пътища към познанието. Сам каза, че някои неща отдавна умеете.
Лекарят се сети за голата математичка, позасмя се.
— Имаше някакъв древен стих за дявола, не го помня точно. Все зло иска, все добро прави.
Гласът в него си остана подсещащо чужд:
— Няма го в паметта ми. Човекът, който го е съчинил, сигурно е можел да ни вярва, но е робувал и на официалните предразсъдъци. Ние не сме способни да вършим зло.
— А ние защо сме способни?
— Защото сте подчинени на тялото си и на законите на планетата в него.
— Искаш да кажеш, че принципно разумът навсякъде е еднакъв и съществува само в различна обвивка. Вие в каква подчиненост живеете?
Отново отминаха равнодушно опитите му да узнае нещо по-конкретно:
— В ранното свое време вашият разум е наричал себе си с една дума, част от която е означавала светлина. По-късно пък с тази дума сте назовали измисления от вас дявол Луцифер. То е било част от самоотречението на вашия разум. Луцифер е означавало „носещ светлина“, а с него сте кръстили падналия ангел.
— Нима разумът може да се самоотрича?
— Когато търси подчинението.
След такъв отговор не може да не се замислиш за себе си и Амиран почти несъзнателно отиде до леглото, седна. Не откриваше в спомените си друго свое подчинение освен на лекарски дълг, който понякога го задължаваше да премълчава истината. Вярно, той самият бе твърде различен от другите хора с необикновените си телепатични способности, с могъщата целебна сила в ръцете, която сякаш наместваше у другите разпилените из нервните пътища токове. Не бяха ли тези сили част от онова, от което техният разум се е отрекъл, а генетиците, разбъркали още при раждането му неговата генна структура, неволно бяха разбудили? Засега и тук тия сили се оказваха полезни, но нямаше ли да се превърне с тях в свръхдиктатор бъдещият Мойсей, когато поведеше хората през пустините на космоса?…
— Искаш ли да видиш продължението на Мойсей? — прекъсна размишленията му гласът в него и Амиран сепнато изгледа забулената си в светлинното облаче глава.
Не се изплаши, защото не се плашеше лесно, и все пак лицевите му мускули се вдървиха. Вдигна ръце да ги разтърка, щеше и да запита как бе видял преди Мойсей, но ръцете му паднаха обезсилени. Пред очите му се завъртяха жълти и оранжеви кръгове. Рой искрици като корпускулярните частици във вакуума, които той също умееше да вижда понякога, завъртяха хаотичен танц в реактора на мозъка му. Пръснаха се взривообразно и преди Амиран наистина да се изплаши за състоянието си, пред него легна една до ослепяване нажежена от слънцето камениста равнина.
Странникът, седнал на голям камък и загледан към равнината пред себе си, беше облечен в дълга до мръсните глезени дреха, избеляла от слънцето, неопределима на цвят. Боеше се да покаже лицето си, но кривите пръсти на краката му лежаха спокойно върху пламтящия едрозърнест пясък.
— Тогава защо си дошъл тука, човече? — запита го Амиран и го осъзна като продължение на някакъв разговор.
Странникът не се обърна.
— Хората са зли, защото живеят лошо. Исках да видя носи ли човек изначале злото в себе си, или ти си го посадил в него. Да проверя исках ще ли оцелее доброто в мен, когато тялото ми е гладно, когато умира от жажда.
— Оцелява, нали? — рече му Амиран, без да се надсмее над глупавата проверка.
— Оцелява, защото е от бога и е по-силното.
— От природата ти е дадено, човече. Ти го носиш в себе си и с него жалиш хората.
— Да ги жалиш, значи да ги обичаш, а любовта е от бога.
Амиран се чу отново да говори с необичайна безизразност:
— Отдалеч е лесно да ги обичаш, но когато отидеш сред тях, когато те обкръжат с дивите си нрави?