Седналият сякаш едва сега набра кураж да обърне глава и Амиран видя в очите му кротка, но несломима храброст. Рече:
— Знаех, че ще дойдеш, и те очаквах. — Лекарят чу в него и продължението: — Защото си винаги там, където човекът пожелава да върши добро, за да му пречиш.
— Грешиш, човече! Аз не мога да правя зло, не мога и никому да преча — възрази му лекарят и бе убеден в твърдението си. — Но мога да направя за теб онова, което ти желаеш.
Седналият се опита да вдигне изпосталялата си ръка, да посочи патетично пред себе си:
— Знам. Ти можеш да превърнеш тези камъни в хляб, да се нахраня, а пясъка — във вода, да утоля жаждата си. Можеш да ги превърнеш и в злато, защото си внушил на хората на златния телец да се молят.
— Това не мога. Но и твоят бог не го умее.
— Бог може всичко, което е нужно за вярата в него.
— Човешкият разум не е способен да се смирява, затова и винаги ще се бунтува против всяка вяра — увери го Амиран.
Спечените от сухотата устни на странника предпазливо се отлепиха:
— Кое наричаш разум?
— Онова в теб, което иска да познае света.
— Познанието идва в сливането с бога.
— Богът е вашият страх от вселената, човече. Познанието носи радост, а страхливият не може да я изпитва.
Седналият отново му възрази с разкривена от жажда и храброст усмивка на превъзходство:
— Човекът е истински радостен само в смирението си пред бога и неговите тайни.
Би трябвало да го запита, ако не с ехидство, то поне с болка от заблудите му, но Амиран не чу в гласа си нито едното, нито другото:
— Сега радостен ли си?
— Да, защото устоявам на изкушенията ти.
— Устояваш, защото се боиш от собствената си измислица за бога.
— Не се боя. Аз му принадлежа и каквото и да стори с мен, ще го приема безропотно.
Амиран отново каза с безчувствена логика:
— Виждаш ли? Настояваш другите да се боят от него, за да са щастливи, а самият ти да не се боиш. Не означава ли, че тайно ти се иска да станеш бог?
С изненадващ порив в измършавялото тяло странникът скочи от камъка, изправи оголените си гърди към изкушението.
— Не мога да искам такова нещо!
— Навярно хората имат нужда от теб, щом са те родили — рече му Амиран. — Но разумът им и против теб ще се бунтува, а който се бунтува, неминуемо върши зло.
— Затова ще ги уча на смирение.
— На любов ги учи, разумът загива в смирението! — каза Амиран и знаеше, че отново поуката му ще остане безплодна.
От разголените, прегорели от слънцето гърди се изтръгна подобие на стон:
— Иди си, сатана! Хората не искат твоя разум, те имат нужда от обич и вяра.
— Няма ли да разговаряш повече с мен?
Странникът изправи цялата си фигура като посивял от слънцето и пустинните ветрове каменен идол, повтори с каменна твърдост:
— Махни се! Не идвай повече при мен и не се опитвай да приличаш на мен! Не можеш!…
Амиран се вгледа в лицето му и знаеше, че прилича на това покрито с отдавна немити косми лице. Понечи да му обясни защо прилича на него, но предишното отмаляване го връхлетя като припадък от слънчевия удар на пустинята. Пясъкът й се вдигна в ураганна вихрушка, пръсна се на предишните искри и когато той отново прогледна, видя се на леглото в кабинета си. Тялото му, запомнило сякаш същата пустиня от влаченето му подир Мойсей, отбеляза, че този път всичко бе минало по-бързо. Отлепи без болка спечените си от сухотата на пустинята устни, за да произнесе към собствената си глава под тавана една привична насмешка:
— Как ги правите тия номера? На хипноза приличаше. — И веднага отбеляза в себе си, че изтърси глупост. Ако беше хипноза, едва ли щеше да помни толкова, а той сякаш още виждаше всяко зрънце на пустинния пясък, всеки косъм по брадата на странника, помнеше и всичките си думи. — Но аз не мога да казвам такива неща! Ти ли говореше чрез мен?
— Далечен във времето мой събрат. Ти не каза нещо, което противоречи на мислите ти.
Амиран също не бе чул такова нещо, не го чу и сега в спомена си. И вече искрено се удиви:
— Но откъде имаш памет за такива подробности? Как ги предаде на мен?
— Чрез сливане и съпреживяване — загадъчно отвърна гласът в него. — Ти го можеш. И онази жена, която наричате Урания, е като теб.
— Това приближаване към вас ли е? — позатаи дъх Амиран, но вълнението му отказа да чака, избълва поредица от въпроси: — Ние, различните, и с просто око виждаме частиците на материята, ще се научим ли да ги управляваме? Вие управлявате ли ги? Как живеете сред тях? Защо мълчиш?
— Сливане и съпреживяване — лаконично повтори този негов равнодушен до вбесяване глас.
— Защо изобщо сте ходили на Земята — кипна лекарят, — щом отказвате да обясните на хората какви сте?