Той рипна от леглото, да уталожи напрелия в гърдите му гняв, усетил го като неприличен, но гласът тръгна с него, въпреки че бе загърбил главата под тавана.
— Искахме да скъсим пътя на развитието ви, но още не бяхте узрели да ни възприемате. А всяко обяснение вече е вмешателство.
— И си отидохте тъжни и наскърбени — доизля лекарят своя гняв в злорадството.
— Отидохме си, да не ви пречим. Но повярвахме в разума ви и в неговото бъдеще.
— Доста оптимизъм се е искало да повярвате в това шантаво човечество, а? — изрече го като провокиращ въпрос, дълго не чу отговор и подхвана примирително: — Христос ли беше?
— Така сте го нарекли.
— Да, той е продължението на Мойсей, но, драги мой, има неща, които май не сте разбрали — разпали се Амиран и не се запита примитивен патриотизъм ли е неочакваното му желание да защити човечеството. — Виж какво! Аз съм лекар и не вярвам в никакви богове. Но много болести се причиняват от конфликтите на съвестта и от конфликтите на отделния човек с обществото. Тежки болести! За да станат човечество, далеч преди да се насочат към познанието, хората е трябвало да си създадат морала и съвестта. Без тях съжителството им е невъзможно. А за да ги обедини, им е бил нужен неумолим законодател. Религията е разделила доброто от злото, та по-ясно да го виждат. И самоотречението от разума, дето ми го натякваш, е било в името на една обединяваща нравственост. А ако и ти имаш нещо като съвест, недей да мълчиш!
— Достатъчно е, че ни видяхте и има с какво да се сравнявате — отвърна му гласът.
Беше му олекнало от дългата защита на човечеството и Амиран се примири:
— Прав си, повече не ни е нужно! Хубаво би било и на цялата Земя да го кажеш. Сега тя ще те разбере.
— От нашите контакти с вас сме се убедили, че само отделните хора могат полезно да си служат с истините. Множеството бърза да ги превърне в самозаблуди.
Лекарят прихна весело.
— Хей, ама вие май наистина познавате хората! Нека събера поне няколко души! Те знаят да си служат с тях.
Не чу възражение и се отправи към видеофона, поглеждайки дали няма да изчезне обвитата му в слънчева мъглица глава.
Не изчезна.
23.
Ива бе засилила отоплението в жилището им и Делеман щеше да възкликне „Каква е тази жега?“, но не успя да се разсърди. Топлината приласка зъзнещите му от допира с невероятното чувства.
Тя седеше само по ризка в едно от креслата, изпънала босите си крака върху ръба на леглото. Посрещна го с двете трапчинки на бузите си, които той почти бе забравил.
— Рекох да те стопля. Ходиш наоколо все студен и намръщен. Ще пиеш ли нещо?
Той бързо се заразсъблича, защото и кожата му закопня за топлината на въздуха.
— Бодър съм, та ще се пръсна. А с теб какво става?
Очакваше да се оплаче поне от умората си, ако не от несполуките в лабораторията им, а тя рече многозначително весело:
— Чувствувам се чудесно.
Делеман подаде глава иззад гардеробната врата. Дори порозовелите й от топлината крака излъчваха добро настроение.
— Какво прави Сения?
— Разрешиха й да има дете. Ликува. Какво се сети за нея?
— Това е добре — отмина той въпроса й, но и тя не настоя за отговор.
— Ние сме още по-добре, нали? Няма нужда да молим за разрешение.
Разсъдлива и хладна като него, в дългите години на брачното им съжителство тя бе се научила да бъде и като него язвителна. Дали енергетичната топка не бе възбудила и нея?
Делеман затвори гардероба и гол до кръста, тръгна като през басейн с прохладна вода към жена си. Положи ръце върху раменете й. Дланите му лакомо погълнаха необичайната им горещина.
— Вярно, отдавна не сме го правили, но аз съм в едно състояние…
Тя затисна с буза лявата му ръка, сякаш се боеше да не й избяга. Притвори очи, клепачите й порозовяха.
— Франк, вече цял месец съм разпечатана.
— Как разпечатана?
Бе забравил жаргона на космонавтките. Преди излитане ги „запечатваха“ с някакви хормони, за да предотвратят нежеланата по време на полетите бременност.
— Готова съм да те приема.
Сигурно би трябвало да се зарадва — така поне са му внушавали, а той допълнително се смути:
— Сега ли?
Тя обви шията му с голите си ръце, но не го придърпа към себе си. Познаваше го.
— Време е. По програмата…
Той тъкмо се навеждаше да я целуне по челото с молба за прошка, грубо се издърпа от прегръдката й.
— А, да, програмата! Пък аз си рекох, че си решила да ме обичаш.
Тя строполи ръце в скута си.
— Обичам те, Франк, знаеш го!
Не бе го занимавал този проблем — имаше си достатъчно работа, — но винаги бе смятал, че открай време се обичат, макар да се събраха пак по програмата, след задължителните тестове на психолози и генетици. Взе в шепи лицето й, съзря мъничко влага на слепените й мигли и тя го поразмекна.