— Ива, тия неща…
— Ще си родим едно хубаво космическо момченце, Франк!
Предписанието нареждаше ражданията да станат по естествен начин, без определяне на пола, и съпротивата му отново се разбуди.
— Космическо, казваш? Древните са разбирали под понятието космос реда на небето, а ние се потопихме в такъв хаос!
— Не говори, Франк, моля те, не говори! Пренеси ме на леглото, нямам сили!
Видя я смалена в креслото, трогателно уязвима. Пъхна ръка в подколенните й гънки, внимателно подхвана с другата гърба й, сякаш ръцете му се противяха да я докоснат. Положи я на леглото и се дръпна, за да не гледа оголените й бедра. И защото му се говореше, а май наистина не биваше нищо да казва.
Тя отново протегна ръце към него. Бяха все така примамливо изящни тия ръце въпреки хилядите досегашни прегръдки. Най-много тях бе целувал — от лакътя нагоре — и лягайки до нея, пак ги целуна мимоходом, но не усети прежната им сладост. Изпъна се, отблъснат от пожара, с който хълбокът й се силеше да го подпали. Така ли се създаваше дете? Не трябваше ли с много любов, страстно, за да стане то хубаво и умно? А те напоследък доста се бяха отчуждили. Така си се превръщаше в чист експеримент, като всичко в експедицията им…
— Успокой се, Франк! — извъртя се тя към него. — Не бързай!
Това още по-силно го охлади — нито бързаше, нито беше неспокоен. Прекалена разсъдъчност сковаваше всичко в него. Щеше ли да узнае нещо, създавайки дете? Не е ли детето само плод на безсилието на човека? Не си свършил нищо в тоя живот, дано детето ти го свърши! Не си се познал, виж се в своето продължение! Никоя частица не е разум сама за себе си, и оня му го каза, никоя! И детето не е! И все пак някакъв най-дълбок механизъм караше частиците да се слепват в разум, децата да се слепват в човечество…
Пръстите й тръгнаха по тялото му в предпазливи милувки. Не веднъж бяха му помагали, но сега ги усети като досадно подканяне и той се вдигна над нея, за да им избяга. Ива ги сплете зад гърба му. Трапчинките на бузите й заподскачаха в усилието на усмивката.
— Франк, ти много обичаше да целуваш раменете ми.
Безотказно бяха разпалвали желанието му да целува нежната заобленост на шията и раменете й, и тия обагрени от възбудата набъбнали гърди, които не бе разбрал кога е разголила. Още мъничко се надигна, за да преоткрие и сластната геометрия на скута й, но и тя не го привлече. А трябваше! Красива жена беше Ива и красиво дете щеше да роди! Дете, което… Кой го знае какво уродче щеше да се изтърси толкова далеч от онези сили, които на планетата извайваха човека!…
— Не бързай, мили!
Нима бързаше? И закъде бързаше, след като цялата тази хубост под него само го отпускаше в глупаво съзерцание? Той затвори очи, да я извика във въображението си по-възбуждаща, а вместо Ива в сумрака под клепачите му побягна една чорлава гола жена. Видя играещите лопатки на гърба й, крайчеца на размятаната гръд, предизвикателната дисхармония в танца на разцентрованата задница и в пъшкане се изтърколи на другия край на леглото. Не се създаваше добро дете, когато си пожелал друга!
Ива полежа минутка неподвижно, после кротко се премести до него. Издихът й бе загубил плазмената си горещина.
— Не се тревожи, имаме време! Знам, че сега…
— Като знаеш, защо се натискаш? — изръмжа той, но се сърдеше на себе си.
Тя прихна лекичко, сякаш птиче изпърха с крилете си на врата му.
— Съвсем съм откачила по това дете, а ти все не ме забелязваш.
— Прощавай, но сега се случиха едни работи…
— Знам. Ти прощавай!
— Какво знаеш? — настръхна той.
— Малко ли неща се случиха?
Успокоен, той пъхна ръка под тила й, този път дланта му усети обичта си към кадифената мекота на рамото й.
— А знаеш ли как се създават децата?
Тя целуна гърдите му, пошепна им:
— Много искам да го науча.
Гърдите му въздъхнаха под повторната целувка.
— Не по програма, Ива, не по програма! Все търсим някакъв ред в света, а и човекът се ражда в безумната му неразбория. Дали затова не държим толкова за реда и хармонията? Комплекс някакъв!…
Тя загали корема му, сигурно несъзнателно, нецеленасочено.
— Ако ти се философствува сега, мили…
— Уф! Каквото и да измисли човекът, все идиотско ще бъде!
— Защо? Да сливаме хармонията с познанието е потребност.
— Ето че и ти почна да философствуваш! — поразсмя се той. — Пък човекът не се създава нито с красота, нито с добро, нито с пресмятане. Зачеват го в сляпо насилие. Като се хвърлиш върху жената, като я захапеш, като я разчекнеш…